Предимно обаче рефрена: „На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?“
Студеният нощен вятър бе прогонил най-лошата част от насекомите, но със затоплянето обичайният облак от дребните изпълнители във въздушното шоу се обединиха около главата й. Тя почти не ги забелязваше, само от време на време размахваше нетърпеливо ръка, за да ги пропъди.
Щом отдели качулката от дъждобрана, я вдигна пред себе си, преценявайки я с критично око. Капан? Твърде глупаво бе да мисли, че нещо ще се получи, но в същото време — някак си интересно.
— На кого звъниш, скъпа, на кого звъниш, когато проклетото нещо се счупи, о, йе — си тананикаше напевно и вървеше към потока. Избра два големи камъка, които стърчаха от водата, и стъпи на тях. Погледна между разтворените си крака към буйно течащата вода. Осеяното с камъни дъно на потока трептеше от движенията на водата, но иначе се виждаше ясно. Точно в момента нямаше никакви рибки, но какво от това? Ако искаш да бъдеш момиче-рибар, имай търпение…
— Сложи ръцете си около мен… щото вече ще те схрускам — изпя Триша и се засмя. Като държеше качулката здраво и стискаше парцаливия й край, тя се наведе и потопи капана си във водата.
Течението дръпна качулката назад, но тя стоеше отворена, така че всичко беше наред. Проблемът бе нейното положение — навела гръб, дупето й стърчеше нагоре, а главата й бе на нивото на кръста. Едва ли можеше да издържи дълго в тази поза, а опиташе ли да клекне, треперещите й крака щяха да я предадат — и цоп в потока. Едно намокряне щеше да й се отрази зле на кашлицата.
Когато слепоочията й запулсираха, Триша взе компромисно решение — сви леко коленете и повдигна малко тялото. Това премести зрителната й линия нагоре и тя видя три бързи сребристи проблясвания — рибки, без съмнение, които се стрелнаха към нея. Ако имаше време да реагира, със сигурност щеше да дръпне качулката, без да хване нито една. Но тя имаше време само за една-единствена мисъл
(като стрелкащи се подводни звезди),
след като сребристите блясъци прелетяха точно под нея. Една от тях пропусна качулката, но другите две — вътре!
— Боже! — извика Триша.
С този вик — повече радост, повече шок — се наведе и сграбчи долния край на качулката. При това тя загуби равновесие и, така или иначе, цопна в потока, но успя да остане права. Вдигна качулката, пълна с вода, която се плискаше, и стъпи на брега. Една от пъстървите изскокна, преметна се във въздуха и — пляс-пляс опашчице, дим да я няма!
— Проклятие! — изпищя Триша без малко да се напишка. — Спри, мойто момиче!
Когато стигна едно равно място, погледна в качулката, почти сигурна, че няма да види нищо вътре — изпуснала е и другата, изгубените момичета не хващат пъстърви-бебета в качулките на своите дъждобрани, но тя беше там. Плуваше подобно златна рибка в стъклена сфера.
— Господи, какво ще правя сега? — попита Триша.
Отговори й тялото, не духът. Беше гледала доста анимационни филмчета, където Уили Койота поглеждаше към Пътния бегач и го виждаше превърнат в обилна вечеря. Тя се смееше, Пийт също се смееше, дори майка й, ако се случеше да гледа, се смееше. Сега обаче Триша не се засмя. Боровинките и буковите жълъди с големината на слънчогледова семка бяха вкусни, но недостатъчни. Дори когато някой ги ядеше заедно и си казваше, че са деликатес, не бяха достатъчни. Реакцията на тялото й към четириинчовата пъстърва, която плуваше в синята качулка, бе съвсем различна — нещо като присвиване, нещо като спазъм, идващ отвсякъде неизречен вик —
(ДАЙ МИ ТОВА)
и този вик нямаше нищо общо с мозъка й. Това бе една рибка, просто една малка пъстърва, далеч под позволения размер за улов, но каквото и да виждаха очите й, тялото й виждаше ядене. Истинско ядене.
Бе изпълнена само с една ясна мисъл, студена мисъл, когато занесе качулката при проснатия дъждобран на скалата (синя хартиена кукла, сега без глава): „Ще го направя, но няма да кажа на никого. Ако ме намерят, ако ме спасят, ще им разкажа всичко с изключение на падането в собствените ми изпражнения… и за това.“
Тялото й бе изтикало мозъка встрани и взело превес. Триша изсипа съдържанието на качулката върху земята, гледайки как рибката пляска с опашка, задушавайки се във въздуха. Когато замря неподвижно, тя я взе, сложи я върху дъждобрана и разпори коремчето й с камъка, с който сряза качулката. Изтече малко слуз, прилична повече на струйка сополи, отколкото на кръв. Изтика с мръсния нокът на палеца си малкото червени вътрешности — под тях имаше кост, която изтръгна наполовина. Умът й само веднъж се опита да се наложи. „Не можеш да ядеш главата — каза той с прикрит ужас и отвращение. — Имам предвид… очите, Триша. Очите!“ Но тялото го изтласка отново, този път още по-грубо: „Ако имам нужда от мнението ти, ще почукам по пръчките на твоята клетка“ — както казваше Пепси.