Хвана изкормената рибка за опашката, занесе я до потока и я топна, за да измие нечистотиите. После отвори уста и отхапа предната половина. Малките костици изхрущяха под зъбите й; умът се опита да я откаже, но тялото го блокира отново, направо го нокаутира. Умът можеше да се върне, когато имаш нужда от ум; въображението — когато имаш нужда от въображение. Сега на ход беше тялото и тялото казваше: — Вечеря! Това беше вечеря, въпреки че бе сутрин. Вечеря! Прясна риба в менюто!
Горната половина на пъстървата се плъзна в гърлото й като голяма глътка олио с бучки в него. Вкусът бе ужасен и същевременно чудесен. Вкус на живот. Триша залюля долната половина на пъстървата, от която капеше вода, пред обърнатото си нагоре лице, и изрече:
— Наберете 1-800-54. ПРЯСНА РИБА.
Тя изяде остатъка от пъстървата заедно с опашката и всичко останало.
Когато тя вече беше в стомаха й, погледна към отсрещния бряг, като избърсваше с ръка устата си и се питаше дали ще повърне пак всичко. Бе яла сурова риба, не можеше да повярва. Стомахът й направи едно смешно, леко помръдване и Триша помисли: „Ето“. После се оригна и стомахът отново се успокои. Избърса ръце в дънките от рибешките люспи, натъпка дъждобрана и качулката (капан за млади, глупави рибки) в раницата и я метна на рамо. Чувстваше се силна, срамуваше се от себе си, гордееше се със себе си, усещаше, че има температура и беше леко замаяна.
„Просто няма да говоря за това. Не е нужно да говоря за това и няма да говоря. Дори ако се измъкна от тук.“
— А аз заслужавам да се измъкна — тихо каза Триша. — всеки, който може да изяде сурова риба, заслужава да се измъкне.
„Японците го правят непрекъснато“ — каза пакостливата сладурана, когато Триша наново тръгна по брега на потока.
— Тогава ще кажа на тях — изплези й се Триша. — Ако някога им отида на гости, ще кажа на тях.
Този път, изглежда, пакостливата сладурана нямаше какво да отговори и Триша беше доволна.
Тя внимателно се спускаше по склона към долината, където потокът течеше буйно сред смесената гора от ели и широколистни дървета. През по-голямата част от сутринта се чувстваше добре. Нямаше го усещането, че е наблюдавана, а изядената пъстърва съживи силите й. Представи си, че Том Гордън върви с нея и те водят дълъг и интересен разговор, предимно за Триша. Както изглеждаше, Том искаше да знае всичко за нея — за любимите й предмети в училище, защото мислеше, че г-н Хол бе подъл — даваше им домашно в петък; за онова, което правеше Дебра Гилхули, за да бъде такава кучка; за това как двете с Пепси решиха да се маскират като „Спайс гърлс“ миналия Хелуин, но майка й каза, че майката на Пепси може да й разреши всичко, но тя няма да позволи на едно деветгодишно момиче да излезе в къса поличка, високи токове и бюстие. Том симпатизираше напълно на Триша.
Тя му разказваше как двамата с Пийт бяха решили да купят за рождения ден на татко специален пъзел от фирмата във Върмънт, която ги произвеждаше (или, ако е твърде скъп, кутия пури), когато внезапно спря. Спря да се движи. Спря да бърбори.
Тя внимателно изучава потока в продължение на цяла минута, ъгълчетата на устните увиснаха, едната й ръка автоматично махаше по облака от мушици около главата. Храстите бяха пропълзели обратно сред дърветата; самите дървета станали по-ниски, а светлината — по-ярка. Щурците пееха.
— Не — каза Триша. — Не, хъ-ъх. Няма как. Не и отново.
Необичайната тишина на потока бе първото, което я откъсна от интересния разговор с Том Гордън (измислените хора винаги са отлични слушатели). Потокът вече не шумеше и не ромонеше. Беше така, защото скоростта на течението му бе намаляла. Коритото бе по-широко, отколкото горе, и се разширяваше още.
— Ако отново се превърне в блата, ще се самоубия, Том.
Час по-късно Триша отпаднало се влачеше през смесен гъсталак от тополи и брези. Тя вдигна ръка към челото, за да смачка един особено нахален комар, после просто остави ръката си там, на челото — поза на човек, който е изтощен и не знае какво да прави или накъде да върви.