Потокът вече преливаше ниските брегове и покриваше с вода една голяма открита площ, създавайки плитко мочурище, обрасло с тръстика и папур. Слънцето се отразяваше в застоялата вода с горещи, болезнени отблясъци. Пееха щурци; крякаха жаби; над главата й се виеха два ястреба с неподвижно застинали криле; някъде се смееше врана. Мочурището не изглеждаше така отвратително, както блатото с потопените мъртви дървета, през които бе газила, но се простираше поне на една миля (може би и две), преди да стигне до нисък хълм, покрит с борове.
А потокът, разбира се, бе изчезнал.
Триша седна на земята и започна да казва нещо на Том, но осъзна колко е глупаво да си представя разни неща, когато бе ясно — и с всеки изминат час ставаше все по-ясно — че ще умре. Без значение колко път щеше да извърви и колко рибки щеше да изяде сурови. Заплака. Положи лице върху ръцете си и ридаеше все по-силно и по-силно.
— Искам майка си! — изкрещя на безразличния ден. Ястребите си бяха отишли, но враната все още се смееше. — Искам майка си, искам брат си, искам куклата си, искам да си отида вкъщи!
Жабите крякаха, напомняйки й за прочетената от татко приказка, когато бе малка — една кола заседнала в калта и всички жаби закрякали: „Твърде дълбоко, твърде дълбоко“. Колко се бе уплашила!
Заплака още по-силно и по едно време сълзите й — всичките тези сълзи, всички тези проклети сълзи — я накараха да се ядоса. Тя погледна нагоре, мухите се виеха навсякъде, омразните сълзи се стичаха по мръсното й лице.
— Искам МАЙКА си! Искам БРАТ си! Искам да се махна оттука, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?
Ритна с крак ядосано, така силно, че една от маратонките й изхвръкна. Прихванаха я дяволите, за първи път, откакто беше на пет или шест години, я прихващаха дяволите, но не й пукаше. Хвърли се по гръб на земята, заудря с юмруци, заскуба тревата и започна да я мята във въздуха.
— ИСКАМ ДА СЕ МАХНА ОТ ТОВА ПРОКЛЕТО МЯСТО! Защо не ме намерите, глупави тъпанари такива? Защо не можете да ме намерите? ИСКАМ… ДА… СИ ОТИДА… ВКЪЩИ!
Дишайки тежко, лежеше и гледаше небето. Стомахът я присвиваше, гърлото я болеше от викането, но се чувстваше по-добре, все едно, че се бе отървала от нещо опасно. Задряма с ръка върху лицето си, подсмърчайки.
Когато се събуди, слънцето бе над хълма от далечната страна на мочурището. Отново беше следобед. „Кажи ми, Джони, какво имаме за нашите състезатели? Е, Боб, имаме още един следобед. Той не става много за награда, но предполагам, че е най-доброто, което глупаци като нас могат да направят.“
Главата на Триша беше замаяна, когато се надигна да седне; ескадрон от едри черни молци лениво прелитаха пред зрителното й поле. Завъртя й се свят, бе сигурна, че ще припадне. Усещането премина, гърлото я болеше, главата й пареше. „Не трябваше да заспивам на слънце“ — каза си, но слънцето не беше причината за това състояние. Причината беше, че се разболяваше.
Триша обу изританата маратонка, след което изпадна в глупаво раздразнение, после изяде шепа боровинки и пи от бутилката с вода от потока. Съзря грозд фидълхеди край мочурището и изяде и тях. Бяха увехнали, меки и не така вкусни, но се насили да ги преглътне. Приключила следобедната закуска, тя се изправи и отново погледна към другия край на мочурището, засенчила с ръка очите си. После бавно и уморено поклати глава — жест, присъщ на жена, а не на дете, и то на стара жена. Виждаше ясно хълма, сигурна, че там вече бе сухо, но се отчая от мисълта да бъхти през още едно блато с маратонки, преметнати през врата. Нямаше да го направи дори и за всички късно узрели фидълхеди на света. Защо не, след като нямаше вече поток, по чието течение да върви? Може би ще открие неочаквано помощ, спасение или друг поток в друга посока?
Разсъждавайки така, Триша се насочи право на север, като вървеше по източния бряг на мочурището, обхванало по-голямата част от долината. Бе взела доста правилни решения, откакто се бе изгубила — повече, отколкото изобщо можеше да предполага — но това бе най-погрешното след решението да напусне пътя, разбира се. Ако бе минала през мочурището и изкачила хълма, долу щеше да види Девлинското езеро, в покрайнините на Грийн Маунт, Ню Хампшър.
В събота или в неделя Триша почти със сигурност щеше да чуе бръмченето на моторните лодки там, с които излетниците теглеха децата си на водни ски; след четвърти юли тук щеше да има моторни лодки всеки ден, просто гъчканица, с опасност от сблъсквания. Сега обаче бе средата на седмицата, началото на юни, нямаше никого освен рибари с малки моторни лодки от по двадесет коня, които не чу по случайност. Вместо към езерото Девлин, тя се насочи към канадската граница и започна да навлиза все по-навътре в гората. На някакви четиристотин мили пред нея бе Монреал.