Най-ясните й спомени бяха, че лежи под купчина клони и слуша играта на „Ред Сокс“, докато звездите грееха над главата й със студена светлина. Те спечелиха две от трите игри в Оуклънд, като Том Гордън постигна „сейф“ и при двете победи. Мо Вон два пъти стига до хоума, Трой О’Лиъри (един много съобразителен бейзболист, според скромното мнение на Триша) — един път. Тя хващаше игрите по ВЕЕИ и макар че от вечер на вечер приемането все повече се влошаваше, батериите се държаха добре. Ако някога се измъкнеше оттук, щеше да напише благодарствено писмо на „Енъргайзър Бъни“. Изключваше радиото, когато й се доспеше. Нито веднъж, дори в петък вечерта, когато беше разтърсвана ту от студени, ту от горещи тръпки, не заспа, без да го изключи. Радиото бе това, което захранваше живота й, бейзболните игри — които го запазваха. Без очакването да ги чуе вечерта, тя просто щеше да се предаде.
Момичето, навлязло в гората (почти десетгодишно и по-високо за възрастта си) беше тежало деветдесет и седем фунта26. Момичето, което полузаслепено изкачи слепешката един склон с борова гора и излезе на обрасла с храсти поляна седем дни по-късно, тежеше не повече от седемдесет осем. Лицето й бе подуто от ухапванията на комарите, а на лявата страна на устата й — разцъфтял огромен херпес. Ръцете й приличаха на клечки. Тя непрекъснато повдигаше широките си дънки, без да го съзнава. Пееше си под носа „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“ и изглеждаше като най-младата наркоманка в света. Досега бе проявявала съобразителност, имаше късмет с времето (умерени температури, никакъв дъжд след онзи в деня, когато се бе изгубила) и бе открила дълбоки и напълно неочаквани резерви от сила у себе си. Сега тези резерви почти свършваха и някакъв център в изтощения й мозък отбелязваше това. Момичето, което напредваше бавно и криволичеше по върха на хълма, беше почти свършило.
В света, който беше напуснала, се провеждаше хаотично издирване, но за повечето от хората, които я търсеха, тя бе мъртва. Родителите й се питаха, все още невярвайки, дали да отслужат заупокойна молитва, или да чакат намирането на тялото. И ако решеха да чакат, колко време? Понякога телата на изгубените в гората никога не се откриваха. Пийт говореше малко, очите му бяха хлътнали, бе станал мълчалив. Той взе Моани Балонга в стаята си и я постави в ъгъла, така че да гледа към леглото му. Когато видя, че майка му гледа към куклата, изкрещя:
— Да не си я пипнала! Да не си посмяла!
В онзи свят на светлини, коли и павирани пътища тя беше мъртва. В този — който съществуваше извън горския път, в който враните понякога висяха с главата надолу по клоните — тя беше близо до смъртта. Но продължаваше да се тътрузи (израз на баща й). Движението й се отклоняваше малко на запад или на изток, но без особени колебания. Способността й да се движи постоянно в една посока бе почти толкова забележителна, колкото отказа на тялото й да се предаде на инфекцията в гърдите и гърлото й. Не че това й помагаше особено. Нейният път — бавно, но устойчиво, я отвеждаше все по-надалеч от големите съсредоточвания на градове и села и все по-навътре в горите на Ню Хампшър.
Онова нещо в гората, каквото и да бе то, продължаваше да я следва по нейния път. Въпреки че пренебрегваше подробности от усещанията си и пейзажа, тя никога не пренебрегна онова, което свещеникът от оси нарече бога на изгубените — следите от нокти по дърветата (или обезглавената лисица например) не бяха просто халюцинации. Усещането й за нещо (няколко пъти чу изпращяване на съчки в гората, докато то вървеше редом с нея, и два пъти чу неговото тихо, нечовешко сумтене), беше неоспорим факт, действително присъствие. Когато усещането изчезнеше, това съвсем не значеше, че нещото си беше отишло. Тя и то бяха свързани; щяха да останат свързани, докато умреше. Не мислеше, че след дълго. „Точно зад ъгъла“ — щеше да каже майка й, само дето в гората нямаше ъгли. Имаше мухи и блата, внезапно появяващи се пропасти, но никакви ъгли. Не беше честно след битката да оцелее — да не оцелее, но тази несправедливост вече не я ядосваше. Нужна бе енергия, за да се ядосваш. Нужна бе жизненост. Триша почти беше изчерпала и двете.