На половината път през тази нова поляна, която не бе по-различна от десетките други, Триша започна да кашля. Това й причиняваше дълбока болка в гърдите, все едно че там, вътре, имаше забита огромна кука. Преви се на две, сграбчи един стърчащ пън и кашля, докато сълзите потекоха от очите, а погледът й се замъгли. Когато най-после кашлицата поутихна, остана приведена, за да успокои биенето на сърцето си. То я плашеше. Също и тези огромни черни пеперуди пред очите й я плашеха — да приберат крилете си, да се върнат там, откъдето бяха дошли.
Очите й се втренчиха в пъна и мислите й рязко прекъснаха. Първата, която се върна в главата й, беше: „Аз не виждам това, което си мисля, че виждам. Той е въображаем, той е халюцинация.“ Затвори очи и преброи до двадесет. Когато ги отвори отново, черните пеперуди бяха изчезнали, но останалото си бе същото. Пънът не беше пън. Това беше стълб. Отгоре, завинтена в сивото и гъбясало старо дърво, имаше ръждивочервена халка.
Триша я стисна в ръката си и почувства нейната реалност на старо желязо. Пусна я и се вгледа в петната от ръжда по пръстите си. Отново я стисна в ръка, превъртя я напред и назад. Завладя я онова чувство за нещо познато, също както когато се бе завъртяла в кръг, само дето сега бе по-силно и някак си… свързано с Том Гордън. Какво обаче?
— Ти сънува това — каза Том. Той стоеше на около петдесет фута от нея, скръстил ръце пред гърдите си, облегнат на едно кленово дърво и облечен в сивия екип на гостуващ отбор. — Ти сънува как двамата бяхме на това място.
— Наистина ли?
— Разбира се, не си ли спомняш? Това беше вечерта, когато нямаше мачове. Вечерта, когато слуша Уолт.
— Уолт…? — Името й беше смътно познато, но смисълът му бе съвсем заличен.
— Уолт от Фрамингъм. Онзи Ел Допо, който говореше по клетъчния си телефон.
Тя започна да си припомня.
— И тогава падаха звездите?
Той кимна.
Триша бавно обиколи стълба, като не изпускаше халката от ръката си. Тя внимателно огледа заобикалящата я среда и видя, че това изобщо не беше поляна, не и в действителност. Имаше твърде много трева — високата трева, която се вижда по игрищата или ливадите. Това беше ливада. Хората правеха ливади, както и забиваха стълбове в земята. Стълбове с халки върху тях.
Триша допря коляно в земята и прекара ръка нагоре и надолу по стълба — леко, като внимаваше за нещо остро. Някъде около средата откри две дупки и усукана стара метална жица. Заопипва в тревата под нея, не откри нищо отначало, и задълба по-дълбоко в острата трева. Там долу, скрито в опадалата шума, тя намери нещо. Измъкна го с двете си ръце. Оказа се, че е стара, ръждясала панта. Вдигна я към слънцето и тънък като молив лъч се промъкна през един от отворите за болтовете, отпечатвайки блестящо кръгче светлина върху бузата й.
— Том — задъхано каза тя. Погледна към мястото, където стоеше облегнат на клена, с кръстосани ръце пред гърдите си, като мислеше, че той си е отишъл. Но беше там и макар че не се усмихваше, видя загатната усмивка около очите и устните му.
— Том, виж! — тя вдигна пантата.
— Това е било врата — каза Том.
— Врата! — повтори хипнотизирано. — Врата?
Нещо, направено от хора, с други думи. Хора от вълшебния свят на светлини и електрически уреди и препарати срещу насекоми.
— Това е твоят последен шанс. Помни.
— Какво? — погледна го отчаяно.
— Вече са последните ининги. Не прави грешка, Триша.
— Том, ти…
Но там нямаше никого. Том си беше отишъл. Не че го видя точно да изчезва, защото той изобщо не бе там, нали така? Той беше само в нейното въображение.
„Каква е тайната на завършването на играта?“ — бе го запитала, не можеше де си спомни точно кога.
„Да наложиш, че ти си този, който е по-добрият — бе казал Том. Не бе ли фраза от коментар на спортно предаване или интервю след мач, гледан заедно с баща й, преметнал ръка върху рамото й, а главата й — облегната на него? — И е най-добре да го направиш веднага.“
„Твоят последен шанс. Последните ининги. Не прави грешка.“
„Как мога да направя грешка, като дори не знам какво правя?“
На това нямаше отговор. Триша още веднъж обиколи около стълба с ръка на халката, бавно и изящно като саксонско момиче в древен религиозен ритуал на Майското дърво27. Горите, които заобикаляха обраслата с трева ливада, се завъртяха пред очите й, все едно някоя от онези детски въртележки в Ревър Бийч или Олд Очард. Не изглеждаха по-различно от десетки мили гори, през които вече бе преминала, но коя беше посоката? Това бе стълб, не пътепоказател.
27