— Стълб, не пътепоказател — прошепна, като се движеше в кръг все по-бързо. — Какво да науча от него, когато е стълб, а не пътепоказател? Как може глупачка като мене…
И тогава й хрумна странна идея. Удари пищяла си в един камък, усети че леко кърви, но не обърна внимание. Може би това беше пътепоказател? Може би беше?
Защото е бил стълб на врата.
Триша намери пак дупките върху стълба, онези, през които бяха минавали болтовете на пантата. Тя се обърна така, че краката й да бъдат към тези дупки, после започна бавно да пълзи напред по права линия. Първо едното коляно… после другото… после пак първото…
— Оу! — извика и дръпна ръката си от тревата. Болеше повече, отколкото при предишното нараняване. Погледна ръката си с капките кръв, извиращи през напластената мръсотия. Приведе се и разгърна тревата, знаейки, че това, което я бе порязало, трябваше да е там.
Беше нащърбеният остатък от другия стълб на вратата, счупен на около един фут от земята; имаше късмет, че не се бе ударила в треските, които стърчаха от стълба, бяха остри като бръснач. Малко по-нататък, заровен в бялата, остра трева, лежеше остатъкът от стълба.
„Последен шанс. Последни ининги.“
— Да, и може би някой очаква страшно много от едно дете — каза. Свали раницата от гърба си, отвори я, издърпа остатъците от дъждобрана и откъсна една ивица. Завърза я около счупения стълб, като кашляше нервно. Потта се стичаше по лицето й, мушиците почнаха да пият; някои се удавиха; Триша не забелязваше нищо.
Изправи се с преметната раница на раменете и застина между оцелелия прав стълб и синята лента от дъждобрана, маркираща счупения стълб.
— Тук е била вратата — каза. — Точно тук.
Тя погледна право напред, в северозападна посока. После се извърна и погледна на югоизток.
— Не зная защо някой би сложил врата тук, но зная, че не би си направил труда, ако няма път или пътека, или алея за езда, или нещо такова. Аз искам…
Гласът й потрепера, задушен от напиращите сълзи. Спря, преглътна ги и завърши:
— Искам да намеря пътя. Какъвто и да е път. Къде е той? Помогни ми, Том.
Номер 36 не отговори. Една сойка й се скара и нещо помръдна в гората (не онова нещо, просто някакво животно, може би сърна — беше видяла много сърни през последните три или четири дни), но това беше всичко. Пред нея, навсякъде около нея, се простираше ливада, толкова стара, че можеше да мине просто за още една поляна сред гората, ако човек не се вгледаше внимателно. Отвъд нея Триша виждаше още гора, още гъсталаци от дървета, чиито имена не знаеше. Но не виждаше никакъв път.
„Това е твоят последен шанс. Помни.“
Триша се обърна, тръгна на североизток през откритото пространство към гората, после се обърна, за да се увери, че се движи по права линия. Точно така. Продължи отново напред. Клоните се раздвижиха от лекия бриз, като хвърляха измамни слънчеви петна навсякъде, почти като светлинни ефекти в дискотека. Можа да открие още един стар дънер и отиде до него, като се промъкваше патешката между гъсторастящите дървета и вбесяващо преплетените клони, надявайки се… но това беше дънер, а не още един стълб. По-нататък не видя нищо. С биещо сърце, с дъх, задавен от храчки и хрипове, Триша си проправи път обратно към откритата площ и се върна на мястото, където се намираше вратата. Сега се обърна с лице на югоизток и още веднъж тръгна бавно към края на гората.
— Ето ни и нас — винаги казваше Трууп, — вече са последните ининги и „Ред Сокс“ се нуждаят от базови рънъри.
Гора. Нищо друго освен гора. Нито дори ловна пътека — поне такава, каквато Триша можеше да види — камо ли път. Тя влезе още по-навътре, като все още се опитваше да не плаче, знаейки, че съвсем скоро нямаше да сдържа сълзите. Защо духа този вятър? Как да види нещо през тези идиотски слънчеви петна, въртящи се навсякъде? Като че ли се намираше в планетариум или нещо такова.
— Какво е това? — попита Том иззад нея.
— Кое? — Тя дори не си направи труд да се обърне. Присъствието на Том вече не й изглеждаше чудновато. — Не виждам нищо.
— Наляво от теб. Съвсем малко по-натам. — Той сочеше с пръст над рамото й.
— Това е просто един стар дънер — каза тя, но така ли беше? Или просто се страхуваше да повярва, че беше един…
— Не мисля така — каза Номер 36, а той, разбира се, имаше очи на бейзболист. — Мисля, че това е още един стълб, момиче.
Триша с труд си проби път към него (и то наистина бе труд; дърветата растяха вбесяващо гъсто тук, храстите — плътни, земята под краката й — покрита с хлъзгава шума), но да, това беше още един стълб. Този имаше ръждясали остатъци от бодлива тел, които стърчаха като ръждиви папионки.