Още гръмотевици и този път светкавицата потрепера в облаците, които напредваха бързо и изяждаха първите звезди.
Триша отчупи един клон, пресегна се през откритото пространство на изчезналото предно стъкло и удари по седалката, колкото можеше по-силно. Количеството прах, което се вдигна, бе изумително — излизаше отвсякъде на валма. Още по-изумителен бе пороят от катерици, които заизвираха от пода на кабината и с пищене прескачаха през ромбовидния заден прозорец.
— Напускайте кораба! — извика Триша. — Блъснахме се в айсберг! Жените и катериците пър…
Дробовете й се напълниха с прах. Последвалият пристъп на кашлица дълго я разтърсва, докато най-после се пльосна на земята с тупалката в скута, полупрималяла за глътка чист въздух, реши, че въпреки всичко няма да прекара нощта в кабината на камиона. Не се страхуваше от останалите няколко катерици, дори не и от змии (ако имаше змии в авторезиденцията, катериците отдавна да са напуснали, съобрази тя), просто не искаше да прекара нощта в прах и кашляне до посиняване. Щеше да е страхотно отново да спи под истински покрив, но цената, която трябваше да плати, бе твърде висока.
Проправи си път през храстите покрай кабината на камиона, а после малко напред в гората. Седна под голям смърч, изяде малко жълъди, пи малко вода, запасите й с храна и вода отново привършваха, но бе твърде уморена да се тревожи. Беше намерила път, най-важното. Наистина — стар и неизползван, но можеше да я отведе някъде. Разбира се, и той можеше да изчезне, както стана с потоците, но защо да му мисли отсега. Път. Надяваше се да я отведе при хората, което потоците не успяха.
Нощта беше гореща и тежка, влажното начало на краткото, понякога непосилно горещо лято на Нова Англия. С мръсната яка на ризата си Триша повя на още по-мръсния си врат, издаде напред долната си устна и издуха косата от челото, после нагласи шапката на главата си и се облегна назад върху раницата. Поколеба се да извади уокмена, но не го направи. Ако включеше някоя станция от Западния бряг тази вечер, със сигурност щеше да заспи и изтощи батериите.
Отпусна се назад, превръщайки раницата във възглавница, наслаждавайки се на всичко, което бе отминало и чието завършване изглеждаше като чудо: просто едно задоволство.
— Благодаря ти, Господи — прошепна. След минута беше заспала.
Събуди се може би след два часа, когато първите ледени капки на обилния гръмотевичен дъжд намериха път през короните на дърветата и се приземиха върху лицето й. Гръмотевици цепеха небето и тя се изправи изплашена и задъхана. Дърветата скърцаха и стенеха в силния вятър, отиващ към буря, а внезапните мълнии ги изрязваха в студени пейзажи, като новинарските фотографии.
Изправи се с мъка, отметна косата от очите си и се сви при новата гръмотевица — повече изплющяване, отколкото трясък. Бурята бушуваше буквално над главата й. Съвсем скоро щеше да е мокра до кости, със или без дървета. Грабна раницата и се хвърли обратно към тъмния, наклонен силует на камиона. Три стъпки и спря, като се задъхваше в мокрия въздух и кашляше, поривистия вятър блъскаше по врата й. Някъде в гората изпращя дърво с пронизителен пукот.
Вятърът смени посоката, пръскайки дъжд в лицето й, и сега тя можеше в действителност да усети миризмата му — мирис на диво животно, като от клетките в зоологическата градина. Онова нещо обаче не бе в клетка и бе тук.
Триша бързаше към кабината на камиона, като държеше едната ръка пред себе си, за да се предпази от плющящите клони, а с другата притискаше шапката „Ред Сокс“ отгоре, за да не я отнесе вятърът. Тръни се забиваха в глезените и прасците й, а когато излезе извън покрива на дърветата, за миг бе мокра до кости.
Щом стигна вратата на шофьорската кабина, която зееше отворена, с виещи се растения, проврени през дупката на прозореца, отново блесна светкавица и оцвети света в лилаво. В нейния пламък Триша видя нещото, което стоеше с отпуснати рамене на отсрещната страна на пътя, с черни очи и щръкнали уши като рога. Навярно бяха рога. Не беше човек; но и не беше животно. То беше бог. То беше нейният бог, богът от оси, който стоеше там, в дъжда.
— Не! — изкрещя тя, гмуркайки се в кабината, забравила прашния облак и миризмата на гнило от тапицерията. — НЕ, МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!
Отвърна й гръмотевица. Дъждът също й отвърна, като задумка с юмруци по ръждясалия покрив. Тя скри глава с ръце и се сви на кълбо. Заспа, очаквайки го да дойде.
Този сън беше дълбок и — доколкото си спомняше — без сънища. Когато се събуди, денят бе в пълния си блясък. Беше горещо и слънчево, дърветата — по-зелени от преди, тревата — по-сочна, а птиците чуруликаха в дебрите на гората самодоволно щастливи. Водата капеше и се процеждаше от листата и клоните. Когато погледна през наклонения правоъгълник — там се намираше някога предното стъкло на стария камион, първото нещо, което видя, бе слънцето: блестеше ослепително, отразено в повърхността на една локва. Блясъкът бе толкова силен, че тя премижа. Образът остана вбит в съзнанието й дори когато изчезна: отразено небе, отпърво синьо, после преливащо с бледозелено.