Около четири часа следобед тя се спъна в един пън, опита се да стане и откри, че не можеше. Краката й трепереха, чувстваше невероятна слабост. Понечи да свали раницата (това продължи доста дълго) и най-сетне се освободи от нея. Изяде всичко с изключение на два или три букови жълъда, като почти се задави с последния, който лапна. Тя се бори с него и победи, като протегна врата си подобно новоизлюпено птиче и неколкократно преглътна. Натъпка го в стомаха (поне засега) с глътка топла, песъчлива вода.
— Време е за „Ред Сокс“ — промърмори и измъкна уокмена. Съмняваше се, че можеше да ги хване, но защо да не опита? На Западния бряг сигурно бе около един часа, ден за игра, която точно започваше.
В обхвата FM нямаше нищо, дори слаб шепот на музика. В АМ откри мъж, който говореше бързо на френски (кискаше се, което бе обезпокояващо), а после, близо до 1600, в самия край на скалата — чудо: слаб, но доловим гласът на Джо Кастиглън.
— И така, Валентин се отдалечава от втора база — каза той. — Първото от трите хвърляния… и Гарсиапара удря дълга висока топка дълбоко в центъра на полето! ИЗЛИЗЕ! „Ред Сокс“ водят с два на нула!
— Браво, Норман, ти си страхотен — извика с дрезгав, пресеклив глас, който едва разпозна като свой, и вдигна отмаляло юмрука си към небето. О’Лиъри удари топката извън полето и инингът свърши.
— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — запя гласът от един толкова далечен свят, където навсякъде имаше пътища, а боговете действаха зад сцената.
— 1–800 — започна Триша. — 54…
Тя затихна, без да довърши. Щом дрямката я нападна, се плъзна към дясната си страна като кашляше от време на време. По време на петия ининг нещо дойде до края на гората край пътя и погледна към нея. Мухи и мушици образуваха облак около неговия зачатък на лице. В кухия блясък на очите му се отразяваше цялата история на нищото. То стоя там дълго време. Накрая посочи към нея с ръката си с остри като бръснач нокти — „тя е моя, тя е моя собственост“ — и пак потъна в гората.
КРАЙ НА ДЕВЕТИ ИНИНГ
По някое време Триша помисли, че за кратко се е събудила, но не беше уверена. Коментираше Джери Трупиано — поне звучеше като Трууп, но той казваше, че Чудовището на Сиатъл е натоварило базите и Гордън се опитваше да завърши играта.
— Това нещо на площадката е убиец — каза Трууп, — и Гордън изглежда уплашен за първи път тази година. Къде е Бог, когато имаш нужда от него, Джо?
— В Денвиз — каза Джо Кастиглън. — И плаче с истински „селзи“.
Сигурно и това беше сън, трябва да беше сън — смесен може би с малък къс от реалността. Следващия път, когато се събуди напълно, слънцето бе почти залязло, тресеше я, гърлото я болеше, а радиото мълчеше злокобно тихо.
— Заспала си, без да го изключиш, глупачка такава — изруга се с новия си дрезгав глас. — Проклета идиотка такава.
Тя погледна отгоре кутията, надявайки се да зърне червената светлина, разчитайки, че просто беше преместила станцията неволно (събуди се със свита към едното рамо глава, а вратът я болеше ужасно), но знаеше, че не е така. И бе достатъчно сигурна, че червената светлинка не светеше.
Да, батериите не можеха да издържат безкрайно — така или иначе, но това я разплака. Мисълта, че радиото беше мъртво, я караше да се чувства тъжна, толкова тъжна. Беше все едно да загубиш своя последен приятел. Прибра го обратно в раницата, закопча катарамите и я сложи на раменете. Беше почти празна, а като че ли тежеше цял тон. Как е възможно?
„Поне съм на пътя — напомни си. — На пътя съм.“ Но и това не помагаше: светлината на още един ден умираше. „Път, смът“ — изрече. Като подигравка. Като пропилян шанс за спасение. Като ситуацията, когато на отбора му трябват един или два аута, за да победи, и тогава нещата се преобръщат. Глупавият път можеше да върви през тези гори още сто и четиридесет мили, откъде да знае, и в края му да няма нищо: просто още един храсталак или още едно отвратително блата.
Въпреки всичко тя продължаваше да върви бавно и отпаднало, с наведена глава и рамене, толкова отпуснати, че презрамките на раницата непрекъснато се смъкваха — като презрамки на гащеризон, чието горнище е твърде голямо. Само че при гащеризона човек трябва само да бутне презрамките нагоре.
Половин час преди напълно да се стъмни, една от тях се смъкна от рамото й и раницата увисна на едната страна — можеше да остави проклетото нещо да падне и просто да продължи без него. Може би щеше да направи точно това, ако вътре не бе последната шепа боровинки. Там бе и водата обаче, която облекчаваше гърлото й. Вместо това спря за нощувка.