Тя тръгна отново, и то с нов прилив на сили. След четиридесет и пет минути навярно чу нещо — беше далечно, но не можеше да се сбърка с нищо друго.
„Не бъди глупава, ти попадна в място, където всичко може да се сбърка с нещо друго.“
Навярно беше така, но…
Тя изправи глава като кучето от старите снимки на баба Макфарлънд, онези, които държеше на тавана. Затаи дъх. Чуваше биенето на сърцето си в слепоочията, свиренето на въздуха през инфектираното си гърло, пеенето на птиците, шумоленето на листата от лекия вятър. Чуваше бръмченето на комарите… и едно друго бръмчене също. Звукът на движещи се по асфалт гуми. Много далечен, там някъде…
Триша започна да плаче.
— Моля те, не позволявай да си го измислям — каза тя с дрезгав глас, който сега беше спаднал почти до шепот. — Ау, Господи, не позволявай да си измислям то…
Силно шумолене дойде иззад нея — този път не от вятъра. Дори ако би могла да се убеди (за няколко кратки секунди), че беше така, то какво да кажеше за шума от чупенето на клони? А за острия, стържещ звук на нещо, което падаше — малко дърво навярно, което препречваше пътя? Неговият път. То я беше оставило да се приближи толкова близко до спасението, беше й позволило да стигне на разстояние, където действително чуваше звуци от пътя, който така лекомислено беше изгубила. Бе наблюдавало нейното мъчително напредване, навярно за забавление, навярно с някакъв вид богоприсъщо състрадание, твърде ужасяващо дори да мисли за него. Наблюдаването беше приключило, беше приключило с чакането.
Бавно, като с ужас, така и с един странен вид на спокойна обреченост, Триша се обърна, за да застане лице в лице с Бога на изгубените.
КРАЙ НА ДЕВЕТИ ИНИНГ: ПОЛОЖЕНИЕ „СЕЙФ“
То изникна измежду дърветата от лявата страна на пътя и първата мисъл на Триша бе: „Това ли е всичко? Това ли е всичко, което изобщо бе то?“ Всеки възрастен би се обърнал и би побягнал от тази Ursus americanus, която тромаво излезе иззад последния параван от храсти. Беше напълно развита северноамериканска черна мечка, тежаща навярно четиристотин фунта, а Триша се бе подготвила за някаква ужасяваща страхотия, излязла от дълбините на нощта.
По лъскавата й козина бяха полепнали листа и репеи. В едната си ръка — да, тя имаше ръка, поне зачатък на такава, завършваща с дълги нокти — стискаше клон, кората на който беше обелена. Държеше го като горски жезъл или скиптър. Стигна до средата на пътя, като се клатушкаше от едната на другата страна. За миг остана на четири крака, а после, с кратко изсумтяване, се вдигна и застана на задните си крака. Тогава Триша видя, че това изобщо не беше никаква черна мечка. Беше познала от първия път. Това, което изглеждаше като мечка, в действителност бе Богът на изгубените. И той беше дошъл за нея.
Очите, вторачени в нея, не бяха черни очи, а кухини. С жълтеникавокафявата си муцуна душеше въздуха, после вдигна счупения клон, който стискаше към устата си. Муцуната се нагърчи назад, откривайки два реда големи, зеленясали зъби. То засмука края на своя клон, напомняйки на Триша бебе с биберон. После много внимателно зъбите го захапаха и го прегризаха. Гората бе стихнала и тя много ясно чу звука, който издадоха зъбите, бе като трошене на кости. Звукът, който щеше да издаде и ръката й, когато забиеше зъбите си в нея. Когато забиеше зъбите си в нея.
То протегна врата си напред, потрепвайки с уши, и Триша видя, че се движеше в своя собствена, тъмна галактика от мухи и мушици, също като нея. Неговата сянка, дълга в светлината на утрото, стигаше почти до протритите маратонки на Триша. Те стояха на не повече то шестдесет фута един от друг.
То беше дошло за нея.
„Бягай — зовеше Богът на изгубените. — Бягай от мен, състезавай се с мен до пътя. Моето мечешко тяло е бавно, все още неподсилено с летен фураж; пролетната беритба беше оскъдна. Бягай. Може да те оставя жива.“