Тя видя тези неща, отбелязвайки ги набързо, после погледна отвъд него. Въритек даде знак. Тя трябваше да направи своето хвърляне, своето последно хвърляне. Но се бавеше… Тя беше самата неподвижност. Нека батърът чака, нека гадае, да изгуби търпение; нека се чуди, да мисли, че предугаждането му за траекторията на топката е погрешно.
Съществото-мечка подуши внимателно цялото й лице. Насекоми пълзяха навътре и навън от ноздрите му. Две големи мухи пърхаха с криле между двете доближени лица. Мушици се стрелкаха срещу широко отворените, немигащи очи на Триша. Зачатъкът на лице на нещото се местеше и променяше, непрекъснато се местеше и променяше — то беше лицето на учители и приятели; то беше лицето на родители и братя; то беше лицето на мъжа, който може да дойде и да ти предложи разходка с колата, когато се връщаш вкъщи от училище. Опасният непознат, така ги учеха в първи клас: опасният непознат. То вонеше на смърт и на болест, и на всичко гадно; бръмченето на неговите отровни фабрики, мислеше тя, истинското Подразбиращо се.
То отново се вдигна на задните си крака, полюшвайки се, като че слушаше някаква музика за зверове, която единствено то можеше да чуе, и после замахна към нея… все още на игра, само на игра все още, пропускайки лицето й само с няколко инча. Движението на косматата лапа с ужасните нокти развя косата от челото й. Косата падна обратно, леко, като пух на глухарче. Триша не мърдаше. Стоеше в позиция за хвърляне и гледаше в долната част на корема му едно петно във формата на светкавица.
„Погледни ме.“
„Няма.“
„Погледни ме!“
Като че ли невидими ръце я хванаха под брадичката. Бавно, безсилна да се противопостави, Триша вдигна главата. Тя погледна нагоре. Погледна в празните очи на нещото-мечка и разбра, че то ще я убие, независимо от всичко. Куражът не беше достатъчен. Малкото кураж, който бе й останал, не беше достатъчен. Но какво друго можеше да направи? Можеше да завърши играта.
Без да мисли абсолютно за друго, Триша върна левия крак назад към десния и започна своето движение — не това, на което я бе учил баща й в задния двор, а онова, което бе научила от телевизията, гледайки Том Гордън. Когато стъпи отново напред и вдигна дясната си ръка до дясното ухо, и след това още по-назад — замахвайки мощно, защото това нямаше да е лигавене, а един-единствен съкрушителен удар — нещото-мечка залитна и направи тромава стъпка назад. Дали гърчещата се паст в мозъка му регистрира бейзболната топка в ръката й като оръжие? Или заплашителното движение го стресна — вдигнатата ръка, стъпването напред, а би трябвало да отстъпи назад и побегне? Нямаше никакво значение. Нещото изсумтя, което можеше да се сметне като объркване. Облак оси излетя през устата му като леден дъжд. То размаха един от косматите си предни крака, за да запази равновесие. И в този миг проехтя изстрел.
Мъжът в гората тази сутрин, първото човешко същество, видяло Патриша Макфарлънд след девет дни, беше твърде потресен, за да излъже пред полицията защо беше излязъл в гората със заредена автоматична пушка; той беше в бизнеса със сърни извън ловния сезон. Неговото име бе Травис Хърик и предпочиташе да не харчи пари за храна, ако това не се налагаше. Имаше твърде други приятни неща, за които да се харчат парите — лотарийни билети и бира например. Във всеки случай, не бе съден за нищо до сега, дори не беше глобяван. И не той уби съществото, което видя да стои лице в лице с малкото момиче, така неподвижно и така смело на вид.
— Ако се бе мръднала, когато дойде до нея, то щеше да я разкъса — каза Хърик. — Направо си е истинско чудо, че не я разкъса. Тя сигурно го бе хипнотизирала, също като Тарзан в ония стари филми за джунглата. Идвам до края на гората и гледам — те двамата, може да съм стоял ошашавен поне двадесет секунди. Може и минута, губиш всякаква представа за времето в ситуация като тази, но не можех да стрелям. Бяха много близо един до друг. Страхувах се да не убия момичето. После тя се раздвижи. Имаше нещо в ръката си и тръгна да го хвърля по него, също като че ли хвърляше бейзболна топка. Това, нейното движение, го стресна. То отстъпи назад и някак си загуби равновесие. В същия миг осъзнах, че това е единственият шанс за момичето, така че вдигнах пушката и стрелях.
Никакъв процес, никаква глоба. Това, което Травис Хърик получи, бе собствена платформа в парада на Графтън Нотч за Четвърти юли през 1998 година. Да, скъпа.