Майка й се изправи.
— Обичам те, Триша. Слава богу, че вече си в безопасност. Ще бъдем тука, но ти имаш нужда да поспиш. Лари, хайде да…
Той не обърна внимание на Куила. Остана преведен над Триша, леко опрял пръсти на чаршафа.
— Какво има, Триша? Какво искаш?
Тя премести очите си към стола, към лицето му, пак към стола. Той изглеждаше озадачен и тя бе сигурна, че няма да се сети — но изведнъж лицето му се проясни. Усмихна се, взе шапката и се опита да я сложи на главата й.
Тя вдигна ръката, която майка й бе държала — тежеше цял тон. Триша отвори пръстите си. Затвори ги. Отвори ги отново.
— Добре, мила. Добре, разбрах.
Той сложи шапката в ръката й и когато тя сключи пръсти върху козирката, ги целуна. Тогава Триша започна да плаче също така беззвучно, като майка си и брат си.
— Достатъчно — каза сестрата. — Вече наистина трябва да…
Триша погледна към сестрата и поклати отрицателно глава.
— Какво? — попита. — Какво сега? За бога!
Триша бавно премести шапката към ръката със забодената в нея игла четвърти номер. Тя гледаше към баща си, докато правеше това, за да е сигурна, че и той гледа към нея. Беше уморена. Скоро щеше да заспи. Но още не. Не и докато не кажеше каквото имаше да казва.
Той гледаше, гледаше внимателно. Добре.
Тя се пресегна през тялото си с дясната си ръка, без да сваля очи от баща си, защото той беше този, който щеше да разбере; ако той разбереше, щеше да го предаде и на другите.
Триша докосна козирката на своята шапка, после посочи с показалеца на дясната си ръка към тавана.
Усмивката, която озари лицето му от очите надолу, беше най-сладкото, най-истинското нещо, което някога бе виждала. Ако съществуваше път, той беше тук. Триша затвори очи, като разбра, че той разбра — и се унесе в сън.
Играта беше завършила.
ПОСЛЕПИС ОТ АВТОРА
Първо, позволих си малка свобода относно спортната програма на „Ред Сокс“ за 1998 година… съвсем малка, уверявам ви.
Съществува истински Том Гордън, който наистина хвърля в ролята на клоузер за бостънския „Ред Сокс“, но героят Гордън в тази история е измислен. Впечатленията, които феновете имат за хора, които са постигнали някаква степен на известност, винаги са измислени, както мога да удостоверя от моите собствени персонални преживявания. В едно нещо действителният Гордън и този от версията на Триша съвпадат: и двамата посочват с пръст към небето, след като последният аут на един успешен „сейф“ е записан.
През 1998 година Том „Флаш“ Гордън записва четиридесет и четири „сейф“-а, за да застане начело в Американската лига. Четиридесет и три от тях следваха последователно един след друг, което бе рекорд за Американската лига. Сезонът на Гордън обаче, за нещастие, привърши предсрочно; както казва Борк-Дорк — бог може и да е спортен фен, но Той като че ли не е фен на „Ред Сокс“. В четвъртата игра на дивизионните плейофи срещу „Индианс“ Гордън загуби три удара и две точки. „Ред Сокс“ загубиха две на едно. Беше първият пропилян „сейф“ на Гордън за пет месеца и то сложи край на сезона 1998 за „Ред Сокс“. Това обаче не омаловажава изключителните заслуги на Гордън — без тези четиридесет и три „сейф“-а „Ред Сокс“ навярно щяха да завършат четвърти в своята дивизия, вместо да спечелят деветдесет и една игри и да постигнат втория рекорд по точки на Американската лига за 1998 година. Има една поговорка, която навярно най-много би допаднала на клоузъри като Том Гордън: някои дни ти изяждаш мечката… а други дни мечката изяжда тебе.
Тези неща, които Триша яде, за да остане жива, наистина могат да се открият в северна Нова Англия през сезона на късната пролет; ако не беше градско момиче, тя щеше да намери доста повече хранителни запаси — още жълъди, корени и дори папур. Моят приятел Джо Флойд ми помогна с тази част на книгата и Джо беше този, който ми каза, че фидълхедите растат точно през ранния юли в мочурищата на северните горски пущинаци.
Самите гори са истински. Ако се каните да ги посетите през отпуската си, вземете със себе си компас, добри карти на местността… и се опитайте да не се отклонявате от пътя.
Стивън Кинг
Лонгбоут Ки, Флорида
1 февруари 1999 г.