Облегната на падналото дърво, размахвайки ръка, за да пъди мушиците, без да пляска по тях, Триша бе фиксирала поглед върху един висок бор на около четиридесет ярда4 от нея… четиридесет ярда на север, ако все още можеше да се ориентира. Тя се отправи към него и когато докосна с ръка лепкавия от смола дебел ствол, погледна назад към падналото дърво. „Права линия?“ — помисли тя.
Окуражена, тя съзря група храсти, напръскани с ярки червени точки. Майка й ги бе показала при една от разходките им сред природата. Според Пепси Робичод това бяха птичи боровинки, смъртоносно отровни. Куила обаче се разсмя: „Добре, че прочутата Пепси не знае всичко. Това са червени боровинки, Триш. Изобщо не са отровни. Имат вкус на плодовия чай, като онзи от розовата кутия.“ Майка й изсипа в устата си цяла шепа от тях и когато не падна на земята, гърчейки се в конвулсии, Триша също опита няколко. Сториха й се с вкус на дъвчащ бонбон, като онези, зелените, от които ти изтръпва устата.
Тя отиде до храстите да откъсне няколко боровинки, просто да се освежи, но не го направи. Не беше гладна, а и едва ли нещо можеше да я освежи в подобно състояние. Вдъхна острия аромат на восъчнозелените листа (също добри за ядене, според Куила, макар че Триша никога не бе ги опитвала — тя не беше бобак5, все пак), след това погледна назад към бора. Увери се, че все още се движи по права линия, и избра трети ориентир — този път една разцепена скала, която изглеждаше като цилиндър от някой стар черно-бял филм.
Тя напрегнато внимаваше да не изпусне поредния ориентир от погледа си (никакво гледане повече през рамото, скъпа). Стоеше покрай папратта и изведнъж осъзна, че търсеше дървета сред дърветата. Движението от ориентир до ориентир беше движение по права линия, но ако правата линия беше в погрешна посока? Съвсем малко погрешна, но все пак погрешна. Иначе да е стигнала отдавна до главния път. Защото сигурно бе изминала…
— Леле божке! — трепна в гласа й едно малко, смешно задавяне, което изобщо не й харесваше. — Сигурно една миля. Поне една миля.
Навсякъде около нея — насекоми. Мушици пред очите й, омразни комари, извиващи като хеликоптери край ушите й, влудяващо бръмчене и свирене. Опита се да плесне един и пропусна, ухото й звънна. Въздържа се да го повтори. Най-накрая щеше да заприлича на герой от стар анимационен филм, който се шляпваше сам по главата.
Тя смъкна раницата на земята, клекна, откопча катарамите и отвори капака. Тук беше найлоновият й дъждобран и хартиената торба с обяда, който сама си беше приготвила; тук беше електронната й игра и някакъв лосион срещу слънчево изгаряне (като че щеше да й потрябва); тук беше бутилката с вода, бутилка швепс, любимите й бисквити „Туикс“ и пакетче чипс. Никакъв спрей срещу насекоми обаче. Нима не го знаеше? Намаза се с лосиона за слънце — може бе поне щеше да пропъди мушиците — и върна всичко обратно в раницата. Спря само за миг, за да погледне бисквитите, после пусна пакета при останалите неща. По принцип ги обичаше — когато станеше на годините на Пийт, сигурно лицето й щеше да бъде цялото в пъпки, ако не ограничи сладките неща. В момента не беше изобщо гладна.
„Ти може никога да не стигнеш годините на Пийт“ — изсъска омразният вътрешен глас. Как е възможно да е такъв студен и прашещ? — „Ти може никога да не се измъкнеш от тази гора.“
— Млъкни, млъкни, млъкни — просъска и закопча капака на раницата с треперещи ръце. Щом свърши, започна да става… и внезапно спря, вдигнала глава, душейки въздуха като сърне при своята първа експедиция без майка си. Само дето Триша не душеше; тя се ослушваше, съсредоточавайки се напълно само върху това си сетиво.
Прошумоляващи клони от слабия повей на вятъра. Свирещи комари (проклети, гадни същества). Кълвачът. Далечният крясък на врана. И в най-далечната точка на слуха й — бръмчене на самолет. Никакви гласове от пътя. Никакъв човешки глас. Като че ли пътят за Норт Конуей бе изтрит от лицето на земята. И когато моторът на самолета напълно заглъхна в далечината, Триша прие истината.
Тя се изправи на краката. Усещаше ги тежки, в стомаха си — тежест. Главата — лека и странна, напълнен с газ балон, прикачен към оловна тежест. Изведнъж започна да се дави в изолацията, да се задушава от яркото, потискащо усещане за себе си като живо същество, откъснато от себеподобните си. Беше излязла извън границите, скиташе се извън игралното поле, в пространство, където правилата, с които бе свикнала, вече не важаха.