Каквото и да имаше вътре, беше увито в мушама и завързано с кафяв канап. Вързопчето беше с квадратна форма, не по-голямо от дребен пъпеш. Инара хвана единия край на канапа и дръпна. Но той се изплъзна от облечената ѝ в ръкавица ръка, без изобщо да поддаде.
– Вземи! – подаде ѝ Оливия ножа за обезкостяване от поставката за ножове на плота.
След като възелът отказваше да се поддаде, Инара го сряза с острия нож и изцапаното парче мушама се разгъна.
Разкри се парче пожълтял, син кариран плат. Но надали това беше всичко.
– Откъде накъде някой ще увива старо парче плат, че и ще го крие на всичко отгоре?! – промърмори Инара.
– Може би това парче плат крие нещо по-ценно, например огърлица от скъпоценни камъни – предположи Оливия и застана толкова близо до сестра си, че я заля с аромата на кокосов орех от тоалетното мляко за тяло, което използваше.
– Или пък кесийка със злато, или дневник, пълен с пикантни тайни! – възкликна Инара и срещна възбудения поглед на сестра си, осъзнавайки, че и двете мислят за едно и също нещо – за експедициите за търсене на съкровища, които леля Далия им беше организирала като деца.
– Отвори го! – подкани я по-голямата ѝ сестра.
Инара протегна ръце, за да изпълни заръката, но се закова на място, забелязала мръсните ръкавици, които все още скриваха пръстите ѝ.
– Задръж го, но недей да го отваряш! – извика.
Оливия благоговейно извади обвитото в кариран памучен плат вързопче от мръсната мушама. Инара бързо събра на топка вестниците заедно с мушамата, изхвърли ги в кошчето за боклук под мивката и веднага след тях хвърли и ръкавиците. После изми ръцете си и се втурна обратно към масата, където Оливия ѝ предаде тържествено съкровището.
Инара започна много внимателно да разгръща всяка от сгъвките на парчето кариран плат, докато накрая не го разстла на масата.
– Това е мъжка работна риза – промърмори.
– Откъде Далия би могла да намери мъжка работна риза? – слиса се Оливия.
И малко след това видяха какво беше съхранявало толкова години това парче от мъжка работна риза.
Не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито велики тайни, но за Инара нямаше никакво съмнение, че е истинско съкровище. Сгънато на квадрат, не по-голям от дланта ѝ, пред тях стоеше парче синя коприна със сложна, изработена с пъстроцветни конци бродерия.
Бавно и много внимателно, за да не скъса фината тъкан, тя повдигна парчето синя коприна от карирания плат, който го беше пазил, и го разгъна.
И когато го разтвори напълно, единственото, което успя да стори, е да се вторачи удивено в него. Оливия също беше онемяла.
Беше ръкав. Не цяла дреха, а самотен дълъг ръкав със странен по форма маншет. Очевидно беше срязан от дрехата, към която някога беше принадлежал. Но всеки сантиметър от този ръкав беше избродиран с нишки в наситени цветове от веща ръка с чевръсти пръсти, създала картини, които бяха така ярки и толкова детайлни, че приличаха на маслени платна.
Инара не разбираше нищо нито от платове, нито от бродерия, но дори за нея беше пределно ясно, че този ръкав не е просто част от дреха, а истинско произведение на изкуството.
– Какво е това според теб? – промърмори по посока на сестра си. Не че очакваше отговор. Вдигна ръкава и като примижа, се опита да го огледа от всички ъгли, за да прецени какви са картините, изобразени на него, и на какъв вид дреха е принадлежал.
– Откъде накъде Далия ще крие стар ръкав под стълбището? – смотолеви до нея Оливия и се приведе, за да го огледа. Инара се помести леко, за да не ѝ тъмнее и да ѝ позволи да види по-добре бродерията.
В центъра на сцената, претворена чрез бродерия, като че ли беше голям параход, носещ се в бурно море. Около парахода плуваха хора или може би някакви морски създания, подобни на русалки.
Доста далече от парахода, много по-надолу по ръкава, се виждаше фигура на мъж, застанал прав в миниатюрна лодка, вдигнал жълт фенер.
– Може да е бил скрит не от Далия, а от някого другиго преди нея – изрече замислено Инара. – да не забравяме, че Дънкан Кембъл често е плавал до Азия. Може би ръкавът е бил негов.
Ръкавът определено имаше азиатски вид. Като японските или китайските рисунки, които тя беше виждала по музеите. Втъкани сред общата картина се забелязваха дори фигури, подобни на азиатски йероглифи, но Инара не притежаваше знанията да определи точния им произход.
– Може би е ценна находка, особено ако успеем да открием останалата част от дрехата, скрита някъде из къщата – обади се Оливия.
– Ценна или не, защо е трябвало да отрязват ръкава и да го крият под стълбите? Няма логика, не мислиш ли? – прошепна Инара, отпусна се обратно на стола си и се втренчи в парчето синя коприна. – И какво се очаква от мен да правя с това сега?