И тъй като бродерията не беше завършена, тя беше свалила избродираните парчета от обръча, докато все още имаше сили, и ги беше събрала и подредила в церемониалната роба, която Ян-Тао някой ден щеше да облече. Левият ръкав – най-трудният от всичко заради историята, която беше решила да разкаже там, беше единственото незавършено парче. Въпреки това тя прикрепи и него към робата.
Седмиците минаваха. Студеният западен вятър нахлу на острова и вледени и земята, и изворите, така че те бяха принудени всяка вечер да внасят ведрата с вода вкъщи, за да имат и за следващия ден. Макар че даваха всичко от себе си, само двамата просто не бяха в състояние да съберат цялата реколта, така че морковите, тиквите, картофите, даже ябълките по дърветата отдавна гниеха или почерняваха от сланата. Осоленото месо в избата бързо намаляваше.
Една сутрин, когато излезе да нахрани прасетата и кокошките, Мей Лин ги завари до едно натръшкани по земята. Кръвта им се стичаше по замръзналата пръст – знак, че убийствата са станали предишната вечер, преди падането на температурите. А тя не беше чула нищичко.
Касапницата беше организирана така, че да прилича на причинена от диво животно – по-скоро с остри зъби и нокти, отколкото с хладно оръжие. Но във вече замръзналата пръст Мей Лин забеляза отпечатъци от ботуши. Бяха дълбоки и ясни и водеха към имота на Дънкън Кембъл.
Сега, след като Джоузеф си беше заминал, Кембъл беше започнал да става все по-необуздан в алчния си стремеж към земята и къщата ѝ. Краката на Мей Лин се разтрепериха от страх, но някак си успя да стигне до кухнята и грабне пушката на съпруга си. Оттогава нито за миг не се раздели с нея.
Един месец след като Джоузеф потегли оттук (защото та отчиташе времето не от дена, в който ѝ бяха съобщили за смъртта му, а от деня, в който той беше излязъл от фермата), Мей Лин беше в обора и доеше кравата, следвайки автоматично всички процедури, без изобщо да се замисля. Студеният вятър свистеше в процепите между дъските, напомняйки ѝ, че Джоузеф беше планирал да ги запълни преди началото на зимата. Сега, след като него го нямаше, тя трябваше да измисли начин да направи това сама. Приведе се под кравата, присегна се към вимето ѝ и точно в този момент болката я съсече като остра секира.
Вълните на агонията я блъскаха толкова силно, че ѝ се зави свят. Пред очите ѝ заиграха светлинки, догади ѝ се и от гаденето кожата ѝ се покри с плътен слой студена пот. Мей Лин простена и се свлече към кравата, но животното се дръпна и тя осъзна, че пада напред без нищо да я задържи.
Приземи се върху ведрото с млякото, събори го и се и се озова върху сламата, покриваща мръсния под на обора. Болките следваха в тялото ѝ една след друга, вълна след вълна, а Мей Лин не можеше да стори нищо друго, освен да яхне тези вълни. Изви глава на страни тъкмо навреме, за да изпразни стомаха си на земята. От очите ѝ бликнаха сълзи и започнаха да се стичат по лицето ѝ. Страхът се хлъзна по тялото ѝ, заливайки го последователно ту с пот, ту със студ.
Като че ли тялото ѝ не беше нейното. Беше управлявано от някакъв дяволски мъчител. Единственото, което можеше да стори тя, беше да чака и да се надява, че ще издържи.
Налагаше се да издържи! Синът ѝ имаше нужда от нея! Тя беше единственият му близък човек на този свят!
Улови се като удавник за сламка в безценния образ на Ян-Тао, докато гаденето, треперенето и усещането за разкъсване в стомаха ѝ не утихнаха, оставяйки я изтощена и немощна, но пък жива!
Остави млякото да си се процежда в земята и запълзя на четири крака към вратите на обора. Остави там и пушката. Накрая някак си успя да се добере до къщата, където синът ѝ беше отдавна заспал в стаята си на горния етаж.
Да, нощта щеше да бъде дълга. Мей Лин го знаеше. Знаеше също така, че повече не може да отрича истината, която беше крила и от себе си. Край със защитата на земята им от Кембъл, край с работата по приготвянето на зимнина. Оттук нататък трябваше да се фокусира върху две и само върху две неща – първо, да завърши бродерията си и второ, да осигури бъдещето на Ян-Тао. Защото съвсем скоро щеше да бъде принудена да направи единственото, което си беше обещала никога да не прави – да остави детето си съвсем само на този свят.
Мей Лин умираше.
С настъпването на утрото планът вече беше готов.
Първоначалната ѝ идея беше да натоварят в каруцата каквото успеят и да хванат първата транспортна баржа за Виктория, Уотком или Порт Таунсенд, където тя щеше да намери китайско семейство, което да осинови Ян-Тао.