– Благодаря ти, че искаш да се грижиш за мен, но се опасявам, че онова, от което съм болна, няма да мине само с лягане – обгърна сладкото му личице с ръце и се втренчи в очите му, опитвайки се да предаде на душата му цялата любов, която изпитваше към него, за да му помага и да го води в онова, което му предстоеше. – Съжалявам, скъпи мой, но умирам. Умирам, сине мой!
Той тръсна глава, нежелаещ да повярва на думите ѝ.
– Вярно е – повтори тя.
Лицето му се разпадна в ръцете ѝ. Той се свлече в обятията ѝ и главата му удари силно гърдите ѝ, но за щастие мивката зад нея успя да я задържи права. Мей Лин уви ръце около него и този път се отдаде на воля на риданията, които пак започнаха да я задушават.
Майка и син се свлякоха на пода, ридаейки за несправедливия си живот. За Джоузеф, който трябваше да бъде тук, с тях. За детството на Ян-Тао, което току-що беше приключило. Каквото и да се случеше с него оттук нататък, той просто щеше да бъде принуден да порасне. И щеше да бъде съвсем сам на този свят.
Мей Лин плачеше за детето, което се нуждаеше и от майка, и от баща, но губеше и двамата само през няколко месеца един от друг.
Плачеше за себе си и за всички близки хора, които ѝ бяха отнети.
След доста дълго време тя усети, че сълзите ѝ пресъхват. Забеляза, че и Ян-Тао се е наплакал достатъчно. Но двамата продължиха да седят заедно на пода – майка и син, прегърнати може би за последен път. Не правеха нищо друго освен да вдишват уханията си. Неговата миризма – онзи типично момчешки мирис, които беше смесица от пот и чист въздух, я изпълваше и едновременно я разкъсваше и ѝ даваше сили.
– Обичам те, Ян-Тао! – промълви тя, подпряла брадичка върху главата му, мислейки си за всички онези случаи, в които е трябвало да му повтаря това, и че нито веднъж не го беше казала на Джоузеф. – Каквото и да става, искам да помниш, че мама те обича!
– И аз те обичам, мамо! – изфъфли той, свит до гърдите ѝ.
Накрая тя го притисна за последно към себе си и лекичко го избута с думите:
– А сега имаме да свършим една важна задача, но аз не мога да я свърша без теб! Затова върви да си облечеш палтото и ме чакай навън!
Той изтри сълзите си и я погледна неуверено. Накрая кимна, изправи се и се запъти да изпълни заръката ѝ. И в този момент тя разбра, че синът ѝ окончателно се е отърсил от малкото момче, което доскоро беше.
– Шестстотин и нито долар повече! – подсмръкна Кембъл и се изплю на земята, но без да сваля очи от нея.
Мей Лин се държеше здраво за сина си, черпейки сили от него. Двамата стояха в двора на Кембъл пред къща, която беше по-малка дори от първата колиба на Джоузеф. Полето и миниатюрната овощна градина, през които бяха минали, за да стигнат дотук, бяха обградени отвсякъде с камънаци и гъсти гори, растящи на почти вертикален планински склон. Нищо чудно, че този човек ламтеше така неистово за земята на Джоузеф.
А сега щеше да получи и земята, и сградите, и посевите, и животните, и залива. Всичко.
Тя поклати глава и изрече:
– Господин Кембъл, и вие, и аз отлично знаем, че моята ферма струва много повече от това. Не съм обявила имота си за продан, не съм си намерила друг купувач. Знаете го добре, нали? Въпросът обаче е следният: ще спите ли спокойно, ако някой друг купи земята, на която сте хвърлили око от толкова много години?
Нито за миг не свали брадичка, нито за миг не отпусна рамене. За нищо на света нямаше да му позволи да я види слаба. Ако разбереше колко е болна и колко изтощена се чувства, веднага щеше да схване, че за нея би било невъзможно да обикаля и да търси друг купувач. А тя трябваше да извърши продажбата още днес!
Устните на Кембъл се разкривиха от отвращение, докато погледът му пълзеше по нея и Ян-Тао, но Мей Лин не отмести очи. Извърна се и погледна през рамо към къщурката си, после огледа скромната си градинка с картофи – и тя разбра, че той си дава сметка колко отчаяно иска нейната земя. Въпреки това не продума и думица – чакаше го да заговори пръв.
Което той направи с тежка въздишка.
– Хубаво. Ще ти дам деветстотин долара. За всичко.
Тя кимна. Но още не беше приключила.
– Ще ми дадете парите в брой до петък и ще позволите на мен и на сина ми да останем в имота си до края на годината, което ще рече още девет седмици. Договорихме ли се?
Той присви очи, пристъпи крачка напред и тихичко изръмжа:
– Гледайте до първи януари да ви няма, иначе ви изхвърлям от земята си!
Агресивното му поведение обаче изобщо не я накара да отстъпи. Без да помръдне, Мей Лин отвърна спокойно:
– Не се тревожете! Дотогава отдавна ще сме се махнали.