– В такъв случай се договорихме!
Тя подаде ръка, както беше виждала да правят и баща ѝ, и Джоузеф, когато сключват сделка. Кембъл я погледна, повдигна вежди, изсумтя и се обърна.
– Ще ви донеса парите веднага, щом ги събера! – отсече.
После изчезна в обгърнатата от сенките на склона колиба, оставяйки ги насред двора си така, сякаш никога не бяха идвали тук.
Мей Лин стисна лекичко ръката на сина си и прошепна:
– Да тръгваме!
И двамата поеха по дългия път към дома, всяка следваща стъпка по-болезнена и по-уморителна от предишната, но необходима.
След пет дена тя щеше да разполага с парите, от които ще се нуждае Ян-Тао за новия си живот. Можеше мислено да отметне първа точка от новия си план. Беше назрял моментът да се концентрира върху стъпка две.
Двайсет и пета глава
9 ноември 1894 г., петък.
Фермата Макелрой, остров Оркас.
МЕЙ ЛИН чу пристигането на зълва си много преди да види самата Елизабет – възбудените викове на Ян-Тао, лаенето на кучето, оплакванията на сестрата на съпруга ѝ.
През последните дни тя почти не ставаше от дивана в дневната. Спеше, когато ѝ позволеше болката, и помагаше на сина си – също когато ѝ позволеше болката, което не беше особено често. Всички останали мигове от дните и нощите ѝ бяха посветени на бродерията. Независимо от нарастващата болка, независимо от отслабващите сили тя беше длъжна да завърши тази бродерия. Снощи, много след като Ян-Тао беше заспал, тя беше прикрепила и последния ръкав към робата. По него имаше още малко работа, ала тя си знаеше, че няма за кога да отлага повече.
Мей Лин гаснеше бързо. Тялото ѝ се самоизяждаше отвътре. Тя знаеше много добре това, но не си позволяваше да се отдава на размишления по въпроса. Не си позволяваше да мисли и за начина, по който щеше да се сбогува завинаги със сина си. Правеше каквото можеше, за да удължи моментите си с Ян-Тао, но с пристигането на Елизабет вече нямаше накъде да отлага.
– Мама е вътре и лежи – чу тя сина си да уведомява гостенката им още на двора. – Болна е – последното беше изречено с такава мъка, че Мей Лин беше принудена да разтърка топката, която се свря в гърдите ѝ, толкова голяма беше.
– А къде е баща ти? Мислех, че ще ме чака на пристанището – гласът на Елизабет ставаше все по-силен и по-силен, което подсказа на Мей Лин, че наближават верандата и скоро ще бъдат в къщата. Тя се опита да се изправи на треперещите си лакти и прокара костеливите си пръсти през косата, увиснала унило върху раменете ѝ.
Щеше да бъде добре да се беше изкъпала преди пристигането на Елизабет.
– Не знаеш за татко? – възкликна Ян-Тао, докато отваряше вратата и влизаше пред леля си. – Татко е...
– Ян-Тао! – прекъсна го майка му. – Направи ни чай, ако обичаш и донеси от онези сладки, които ти... които ние направихме – беше ѝ крайно неудобно да признае пред зълва си, че нейният седемгодишен син се занимава изцяло с готвенето и печенето.
– Боже господи! Виж се само на какво приличаш, Мей! – извика Елизабет, стояща все още до затворената зад нея врата, без да сваля палтото и ръкавиците си. Плъзна поглед из стаята, сви неодобрително устни и добави: – И каква е тази миризма?
– Миризма ли? – Мей Лин не беше усетила никаква миризма.
Елизабет поклати глава и завъртя очи, като че ли искаше да каже, че снаха ѝ е безмозъчно същество. После се втурна към прозореца и го отвори широко, пускайки студения ноември вятър да захапе крехкото тяло на Мей Лин.
Но вместо да озвучи оплакването, което моментално застана на устните ѝ, Мей Лин придърпа върху себе си одеялото, което преди известно време беше изритала, и изрече:
– Благодаря ти, че дойде, Елизабет!
Елизабет я изгледа измъчено, но накрая се настани на ръба на един стол, намиращ се в другия край на стаята, но срещу Мей Лин.
– В телеграмата ти се казваше, че било спешно, макар че не бих могла да си представя какво е чак толкова спешно, че да се налага да оставям момиченцата си на грижите на нашата икономка и да пътувам в това отвратително време!
Мей Лин започна да завърта очи, но се усети навреме и престана. Въпросните момиченца на Елизабет бяха вече на по седемнайсет години, следователно напълно способни да се грижат и за себе си, и за баща си за няколко дена. Самата Елизабет беше писала в последното си писмо, че една от близначките, май беше Присила, доколкото си спомняше Мей Лин, скоро щяла да се омъжва.
Сега тя преглътна пламъците, които непрекъснато се опитваха да изпълзят нагоре към гърлото ѝ, и промълви: