– Имам нужда от помощта ти, Елизабет!
И без това повдигнатите вежди на зълва ѝ се стрелнаха толкова нависоко, че буквално изчезнаха под периферията на черната ѝ шапка.
– Това го виждам и сама. Къде е Джоузеф?
Мей Лин беше принудена да извърне очи, за да събере сили за онова, което се изискваше от нея. Онзи първи месец след смъртта на Джоузеф беше минал толкова неусетно и в такава мъгла, че на нея изобщо не ѝ беше хрумнало да уведоми сестра му. А после, когато самата тя си беше дала сметка, че времето ѝ на този свят е към края си, беше решила, че би могла да използва тази информация в помощ на плановете си за бъдещето на Ян-Тао.
Защото, ако Елизабет беше уведомена, че брат ѝ е мъртъв, кракът ѝ никога повече нямаше да стъпи тук.
– С огромно съжаление трябва да ти съобщя – започна Мей Лин и използва всичките си останали сили, за да се задържи поне седнала, защото следващите няколко минути бяха най-важните в нейния живот, – че Джоузеф е мъртъв. Загина при корабокрушение по време на буря. Миналия месец. Изчезна безследно.
Ръката на Елизабет се стрелна към устата ѝ, очите ѝ се укокориха, а главата ѝ започна да се върти наляво-надясно, неспособна да повярва чутото.
– Трябваше да те уведомя по-рано, но ние бяхме в толкова дълбок траур, че... – остави фразата си недоизказана със съзнанието, че каквото и да каже, няма никакъв смисъл.
– Ето чая ти, мамо! – обяви Ян-Тао, внасяйки подносчето. Придърпа малка масичка близо до дивана, наля една чаша, постави я близо до майка си и се обърна към леля си с думите: – Как предпочиташ чая си, лельо Елизабет?
Тя очевидно изобщо не го чу, затова момчето повтори въпроса са си. Елизабет примигна няколко пъти, отпусна треперещите си ръце в скута си и прошепна:
– Със захар и сметана, Кенет, благодаря ти!
Ян-Тао кимна. Беше свикнал леля му да го нарича с бялото му име. Изсипа може би последната им лъжичка захар в чашата на леля си и добави мляко, което беше издоил от кравата тази сутрин. Мей Лин дари сина си с топла усмивка, с което безмълвно му даде да разбере колко много се гордее с него. Ако не беше момчето, те нямаха да имат никакво мляко. Нито чай. Да не говорим пък за ядене.
След като той приключи със сервирането на леля си, Мей Лин му подаде ръка, а когато той я пое, тя затвори очи, напомняйки му за силната връзка между тях.
– Благодаря ти, Ян-Тао! – прошепна. – Сега върви да се заемеш със задачите си на двора, докато двете с леля ти си поговорим.
Малката му ръчица потрепери в нейната, подсказвайки ѝ, че той е напълно наясно с темата, която предстои да бъде обсъдена в тази стая. Не можеше да не му се признае обаче, че се държеше като мъж – само кимна, извини се и излезе на двора. Докато го гледаше как напуска стаята, на Мей Лин ѝ се прииска да го повика обратно, но си наложи да мълчи.
След като детето излезе, тя насочи вниманието си към своя чай – беше длъжна да впрегне малкото ѝ останали силици в задачата да не позволи на чашката да се удря в чинийката, докато я вдига към устните си. Над ръба на чашата забеляза, че Елизабет я наблюдава. В очите ѝ се четяха въпросите, които Мей Лин по принцип очакваше. Да, моментът беше настъпил.
Цялата разтреперана, тя остави чая си обратно на масичката – само съвсем малка част от него се беше разляла в чинийката.
– Елизабет – започна, – помолих те да дойдеш тук, за да ти кажа не само за смъртта на брат ти, но и за да те уведомя, че умирам.
Елизабет кимна, като че ли отдавна се беше досетила. И едва в този момент Мей Лин си даде сметка, че сигурно изглежда кошмарно в очите на околните. Бръсна леко една гънка на полата си и продължи направо:
– Като единствената останала жива роднина на Ян-Тао, бих искала да го вземеш с теб, когато си тръгнеш оттук!
Елизабет изпусна чашката си в чинийката толкова рязко, че в се раздрънча.
– Какво?! – възкликна смаяно.
– Моля те да вземеш с теб Ян-Тао и да му осигуриш дом, докато не порасне достатъчно, за да започне да се оправя сам!
– Не мога да сторя такова нещо! – извика Елизабет, скочи на крака, направи няколко крачки към прозореца, затръшна го и отново се обърна към Мей Лин, като кършеше ръце. – Съжалявам, Мей, но нали познаваш съпруга ми? Той никога няма да позволи детето да влезе в къщата ни!
– Той е дете на родния ти брат, Елизабет! – напомни ѝ майката, като се стараеше – макар и не особено успешно – да прикрие гнева в гласа си.
– Не, това не е разрешение на проблема! – продължи да нарежда Елизабет, като че ли снаха ѝ не беше казала нищо. Започна да крачи из стаята с приведена глава, като мърмореше: – Трябва да има и друг начин!