– Ян-Тао умее да се труди. Не се страхува от работа. Ще ви бъде от голяма помощ както в домашните задължения, така и в корабостроителницата на съпруга ти. Ще може да печели сам парите за издръжката си. Освен това разполагам с кесия, която ще ти дам, за да се грижиш за него!
Последното определено накара Елизабет да вдигне глава.
– Колко голяма е тази кесия?
– С петстотин долара – отговори Мей Лин, като извади от сумата, дадена ѝ от Кембъл, цената на телеграмата, стойността на хранителните продукти, които бяха купили от града, и парите, които смяташе да връчи лично на сина си. – Продадох фермата на нашия съсед.
Мей Лин не беше в състояние да накара тялото си да не се стегне при мисълта за Кембъл и за начина, по който беше почукал на вратата ѝ точно пет дена след споразумението им. Без да каже и думица и с типичната си арогантност той ѝ беше подал парите и свитък документи. Само един поглед към листите хартия ѝ беше достатъчен, за да потвърди онова, от което се беше страхувала – той искаше от нея да подпише официално прехвърлянето на нотариалния акт на негово име. През онзи ден тя му беше позволила да види, че е болна и беше успяла да го накара да се изнесе максимално бързо от страх, без да му е подписала нищо. Нямаше представа дали ще се получи, но се надяваше, че липсата на неин подпис ще направи продажбата крайно съмнителна в случай, че някой ден Ян-Тао реши да се върне и да си потърси имота. Даваше си сметка, че тактиката ѝ е измамна, но изобщо не я интересуваше. Беше длъжна да стори всичко, което е по силите ѝ, за да осигури бъдещето на сина си.
– Признавам, че парите може и да помогнат – изсумтя Елизабет, като приседна обратно на стола, макар че продължаваше да кърши облечените си в ръкавици ръце. – Но не мисля, че Кенет ще бъде щастлив с нас. Той е... той не е като нас.
Гневът, който изригна у Мей Лин, беше толкова горещ, че тя беше принудена да изхвърли одеялото от себе си.
"Не! – спря се тъкмо навреме. – Нямам право да развалям нещата! Това е единственият шанс на Ян-Тао!"
Болката избра да нахлуе точно в този момент и преряза толкова силно стомаха ѝ, че тя се сви на топка на дивана. Но после, без да обръща внимание на ужасеното изражение на зълва си, тя продължи да нарежда с равен тон в името на доброто на сина си:
– Единственото, за което те моля, е да го поддържаш нахранен, облечен и в безопасност, докато не порасне! Моля те, Елизабет! Заради Джоузеф!
При споменаването на името на брат ѝ, а оттам и напомнянето за неговата смърт Елизабет се оклюма на стола си. Изведнъж вече нямаше и помен от изпънатия гръб, изправените рамене, вирнатия нос. За първи път, откакто я познаваше, Мей Лин видя, че сестрата на съпруга ѝ може да бъде съвсем различна от закостенялата, тесногръда еснафка, бързаща да съди хората по повърхностни признаци. В този момент тя просто беше сестра, изгубила брат си и страдаща от тази загуба.
– Искам да прегледаш нещата на Джоузеф – изрече тихо Мей Лин, докато Елизабет попиваше очите си с кърпичка, която бе извадила от джобчето на полите си. – Вземи всичко, което ти хареса!
– Благодаря ти! – подсмръкна Елизабет и се изправи на крака, с лице, все така скрито зад носната кърпичка. – Сега бих искала да остана сама. Къде ще ме сложиш да спя?
– В нашата спалня, където спяхме някога с Джоузеф. Аз отдавна вече не мога да се качвам по стълбите.
Елизабет кимна и се обърна. Но преди да се отдалечи, Мей Лин побърза да я спре с думите:
– Ами Ян-Тао? Ще го вземеш ли с теб?
Елизабет отпусна ръка от зачервеното си от сълзи лице и Мей Лин видя, че около устните ѝ са се изрязали нови бръчки от скръб.
– О, Мей... – въздъхна шумно тя, несмееща да я погледне в очите. – Нека помисля, става ли?
Мей Лин я изгледа как изчезва в кухнята, а после я чу как се качва по стълбите, и през цялото това време едва сдържаше треперещите си ръце да не метне с тях нещо по стената. Доколкото можеше да прецени, сестрата на съпруга ѝ щеше да откаже да прибере племенника си, а по този начин щеше да подпише смъртната му присъда. След като Мей Лин си заминеше, той нямаше да има никого на този свят. Нямаше да има дори дом.
Знаеше много добре какво ще стори Дънкан Кембъл, ако завари момчето тук след уговорената дата.
Изведнъж усети как сякаш някой започва да бели кожата ѝ, свличайки я от тялото ѝ. Сграбчи една възглавница, притисна я към гърдите си и се сви от болка. Болка, която отказваше да я отпусне.
Напълно съзнаваща, че Елизабет се намира в стаята над главата ѝ и ще я чуе, Май Лин зарови лице във възглавницата и изрева.
Сестрата на Джоузеф беше единственото спасение за Ян-Тао. Мей Лин нямаше при кого другиго да го прати. На този свят нямаше никой друг, който би могъл да се грижи за него.