Чаят в стомаха ѝ се пресече и се стрелна нагоре. Тя хвърли възглавницата, падна на колене на пода до дивана, надвеси глава над кофата и започна да повръща, докато накрая в стомаха ѝ не остана нищичко.
Твърде изтощена, за да се притеснява какво ще си помисли зълва ѝ, когато слезе, Мей Лин се сви в ембрионална поза на пода.
И заспа, докато преравяше ума си за други идеи как да спаси бъдещето на Ян-Тао, как да спаси живота му.
– Мей, изпий това! Ще ти помогне.
До устните си усети чаша, а после някаква течност, капеща по брадичката ѝ. Гласът продължаваше да ѝ говори, измъквайки я от съня за Джоузеф, в който двамата се разхождаха из залива в неговата лодка. Той ѝ казваше нещо важно, обаче този дразнещ глас продължаваше да отвлича вниманието ѝ.
– Мей, трябва да се събудиш! Събуди се!
Тя простена недоволно, но притежателят на гласа я плесна по бузите и предизвика порой от сълзи от очите ѝ. Мей Лин примигна и ги отвори.
Елизабет я беше подпряла с едната си ръка, обгърнала раменете ѝ. А Мей Лин се намираше отново на дивана, завита добре с одеялото. От другата страна на прозореца над дивана зееше мрак, което ѝ подсказа, че нощта е настъпила отдавна. Беше проспала целия ден. Беше изгубила толкова много време, вместо да бродира или да прегръща сина си, когото съвсем скоро нямаше да може повече да прегърне.
– Ян-Тао? – изфъфли, докато се опитваше да стане.
– Спокойно, той спи. Вече е полунощ – отговори Елизабет, присегна се към нещо на масата и малко по-късно ѝ поднесе чаша с вода. – Ето, пийни си! Кашляше насън. Имаш нужда от вода.
Когато чашата докосна устните ѝ, Мей Лин отпи, но в мига, който водата достигна до чувствителния ѝ до болка стомах, тя се задави и извърна глава.
– Стига.
Елизабет остави чашата на масичката, а после настани Мей Лин обратно на възглавницата ѝ.
– Ти май си доста болна, а?
– Нали ти казах – тросна се болната.
Елизабет сви неодобрително устни, но Мей Лин изобщо не съжаляваше за тона си. Зълва ѝ вече беше отказала да поеме грижите за сина ѝ, така че нямаше никакъв смисъл да продължава да се прави на любезна с нея.
– Връщай се в леглото си – изсумтя Мей Лин. – Нямам нужда от болногледачка!
Елизабет изпъна рамене и се насочи наперено към кухнята. Но вместо звук от качване по стълбите Мей Лин дочу потракване на тенджери и чинии. Не че обърна внимание. Имаше много по-важни неща, които изискваха вниманието ѝ.
Бавно, много бавно, тъй като бързите движения я изморяваха, Мей Лин се изтегли в другия край на дивана, където я чакаше нейният обръч за шиене с прикрепената към него синя роба. Тя повдигна внимателно памучното покривало и отдолу се разкри коприната заедно с образите, които тя беше бродирала с толкова обич през последните седем години.
Тя сграбчи иглата между палеца и показалеца си и тъкмо се канеше да пробие тъканта и да продължи картината, която рисуваше, когато една друга част от робата привлече вниманието ѝ. Остави внимателно иглата и помести робата, за да погледне по-добре. Върху предницата на робата, на десетина сантиметра от ръкава, върху който работеше в момента, се намираше частта, в която тя беше разказала живота си заедно с Джоузеф.
За първи път погледна към робата така, сякаш разглеждаше работата на друга жена. Фонът беше синьото на коприната, върху което шиеше, но чрез иглата ѝ в него бяха втъкани толкова много цветове и модели, че синьото почти не се виждаше. И това важеше почти за цялата роба.
Баба ѝ никога не би познала ръката, изработила всичко това. Някога, когато двете работеха заедно, Мей Лин използваше само съвършено дребните, равни бодове, на които беше обучена. Но на някакъв етап през годините се беше отклонила от наученото и беше започнала да бродира неравномерно, без никакъв видим ред. Тук, където беше изобразила къщата им, бодовете бяха дребни, стегнати и равномерни, каквито трябваше да бъдат, което ѝ помагаше да види дори зърнестата структура на дървото на колоните от двете страни на входа им. Но по-нататък, където растеше гората зад къщата, бодовете ѝ бяха забравили за всички правила и условности. До малкия, стегнат бод имаше друг, два пъти по-дълъг и под съвсем различен ъгъл. Бодовете изглеждаха хлабави, хаотични, извън контрол. Непочтителни.
Мей Лин притвори очи, за да пропъди онова, което току-що беше видяла. Не разполагаше с достатъчно живот, за да повтори работата си. Не разполагаше с достатъчно време, за да поправи грешките си и въпреки това да завърши разказа си докрай, преди силите окончателно да я напуснат.