Изобщо не можеше да става въпрос да не довърши разказа си. Даже искаше до днес да го е направила, за да може Ян-Тао да вземе робата с него, но така и не беше успяла. Не че имаше значение – тя беше обмислила и тази част от своя план.
Планът ѝ беше точен и ясен. Не оставяше място за никакви грешки, а досега тя беше открила вече две – отказът на Елизабет и собствената ѝ работа, от която я хващаше срам.
Трябваше да се откаже. Веднага да се откаже. Трябваше да увие бродерията на кълбо и да я захвърли на дъното на пролива, защото не беше достойна за човешки очи. Не беше достойна за ничии очи и най-вече за очите на сина ѝ. Това трябваше да бъде дар за него, неговата единствена връзка с миналото на предците му и разказ за неговото собствено начало. Тази бродерия, която тя беше започнала, за да може синът ѝ да облече робата на сватбата си, беше неговата пътна карта към корените му и отговор на въпросите, които някой ден със сигурност щеше да има.
А тя се беше провалила.
– Ауу, колко красиво!
Мей Лин вдигна рязко глава и отвори очи. Над нея стоеше Елизабет и триеше ръце в кухненската кърпа, докато очите ѝ пълзяха по доказателството за големия срам на снаха ѝ.
Мей Лин моментално се присегна към памучното платно, за да покрие робата, но Елизабет извика:
– Не, почакай! Какво е това тук? Не е ли Джоузеф?
Мей Лин отпусна безсилно ръка. Винаги се беше мразила, че в присъствието на зълва си се чувства като прислужница. И – както се мразеше и в този момент, пак ѝ се подчини.
– Да, това е Джоузеф – отговори тихо. – Държи Ян-Тао като мъничък. Веднъж, малко след раждането на Ян-Тао, ги заварих да стоят така двамата насред нивите. Стори ми се, че Джоузеф развежда сина си из фермата, така че един ден той да знае къде се е приземила душата му.
– Джоузеф изглежда толкова щастлив!
Направила повторен опит да покрие коприната, Мей Лин изсумтя:
– Ти пък откъде знаеш? Това е само бродерия!
Елизабет грабна покривалото на бродерията и така не позволи на Мей Лин отново да го покрие. После възкликна:
– Ти май не виждаш нищо, нали?
Мей Лин отпусна победена ръце в скута си и промърмори:
– Какво трябва да видя?
Вместо да отговори и въпреки протестите на снаха си, Елизабет извади безцеремонно робата от обръча за шиене, отнесе я в другия край на стаята и я вдигна.
– Погледни! – изкомандва. – Сега виждаш ли?
Но Мей Лин отказа да погледне към така смущаващата ѝ объркана бродерия. Вдигна очи по-скоро към зълва си и прошепна:
– Моля те, внимавай! Това е коприна!
Елизабет обаче не се отказваше. Вдигна още по-високо робата и извика:
– Мей, погледни към Джоузеф, моля те! Това все едно е негова снимка, само че в цвят! Нямах никаква представа, че си способна на подобна красота!
Този път Мей Лин вече погледна. И сърцето ѝ се разтуптя. Наистина, погледнат от такова разстояние, Джоузеф действително изглеждаше като жив, даже ѝ се усмихваше! Радост и гордост се излъчваха от цялото му същество, докато държеше в ръце новородения си син. В този момент обаче сълзите замъглиха погледа ѝ и Мей Лин беше принудена да затвори очи, за да блокира силата на образа на скъпия си съпруг.
Водата не трябваше да ѝ го отнема! Той трябваше да бъде тук, при сина им, да помага на Мей Лин да се бори с онова, което я убиваше! Той трябваше да бъде тук, да се грижи за тях и да ги пази! За да бъдат заедно!
Ала Джоузеф вече го нямаше.
Съвсем скоро и нея нямаше да я има.
– Моля те, Елизабет – замоли се все така със затворени очи, – моля те, вземи с теб Ян-Тао, когато си тръгваш оттук! Виждаш, че аз нямам никакви сили да търся друг човек. Направи го заради брат си! Знаеш колко много обичаше той сина си! Моля те!
Мълчание. Мълчание, което се проточи толкова дълго, че Мей Лин си помисли, че Елизабет е излязла от стаята. Но когато отвори очи, за да се увери, я завари да стои до обръча за бродиране и да се взира с насълзени очи в образа на брат си върху коприната.
– Ще го взема – прошепна. А после, преди Мей Лин да успее да стори каквото и да било, Елизабет се обърна, погледна я в очите и вече по-силно повтори: – Ще го взема! Но да знаеш, че няма да казвам на хората, че е мой племенник! Нямаш представа какво ще направи съпругът ми, ако... – Не довърши.
– Благодаря ти, Елизабет! – промълви Мей Лин и очите ѝ отново се насълзиха. – Ще сторя всичко възможно той да бъде готов да тръгне с теб веднага щом кажеш!
Без да демонстрира никакви чувства повече, Елизабет само кимна и бързо се насочи към кухнята. През рамо обаче подхвърли:
– Тръгваме утре сутрин!
Изведнъж в земята под краката на Мей Лин сякаш зейна яма. Значи това беше последната ѝ нощ заедно със сина ѝ. А утре щеше да бъде последната сутрин, в която очите ѝ щяха да се спрат върху сладкото му, мило лице, в която щеше да може да целуне меките му бузи и да прегърне крехкото му детско тяло.