– Елизабет? – опита се да се провикне тя, колкото сили имаше.
– Какво? – достигна до нея раздразненият глас на зълва ѝ откъм кухнята.
– Помогни ми да се кача по стълбите! Имам нужда да прекарам тази последна нощ при сина си!
Бръчките около устните на Елизабет се бяха увеличили, но тя не изрече и думица, докато внимателно помагаше на Мей Лин да се качи по стълбите в нощния мрак.
Изтощена и трепереща от това усилие, Мей Лин прилегна на леглото на Ян-Тао и изви тялото си около неговото по-мъничко, докато той спеше. И оттам нататък се концентрира върху задачата да запечата всяка частица от него в паметта си. Пое дъха, който той издишваше, в собствените си дробове. Запрати потната му момчешка миризма навътре, в най-дълбоките кътчета на душата си.
На една майка не трябваше да ѝ се налага да се сбогува завинаги с детенцето си.
Утрото настъпи толкова бързо, а с него и забързаното събиране на багажа, за да могат Елизабет и Ян-Тао да пристигнат на пристанището навреме, за да се качат на единствения параход за пътници и товари за деня. За Мей Лин всеки миг, приближаващ я към отпътуването на сина ѝ, беше още по-болезнен и от предишния. Долната ѝ устна вече кървеше непрекъснато – толкова силно беше започнала да я хапе.
Имаше все още твърде много неща за казване, твърде много неща за правене заедно с него.
И твърде малко време.
Сега тя лежеше в леглото му и го упътваше как да прибере вещите си в сандъка, който Джоузеф беше изработил специално за нея като подарък за сватбата им. "Джоузеф, трябваше да си тук!" – помисли си тя за кой ли път този ден.
– Мамо, а кучето може ли да дойде с мен? – обади се по едно време момчето.
– Това не зависи от мен, скъпи. Трябва да питаш леля си.
Ян-Тао внимателно постави лодката, която баща му беше издялал за него най-отгоре върху всички неща и затвори капака на сандъка с въздишка.
– Сигурна ли си, че трябва да тръгна с нея още днес? Ами кой ще се грижи за теб?
Тъй като знаеше, че оттук нататък щеше да има предостатъчно време за почивка, Мей Лин се насили да се изправи на крака, за да стигне до него.
– Сине мой – започна, като постави ръце върху раменете му, – аз ще се оправя, не се тревожи за мен! Когато си тръгнеш оттук, искам да ме запомниш като жива и здрава жена, а не като тази куха черупка, в която съм започнала да се превръщам!
Приливът на болката, този път причинена не от стомаха, а от разбитото ѝ сърце, разтрепери коленете ѝ и я принуди да приседне на ръба на леглото му. Придърпа сина си и го накара да седне в скута ѝ, както когато беше мъничък.
– Сине мой, живей щастливо и обичай силно! – прошепна.
Екотът на думите в съзнанието ѝ прозвуча с гласа на баща ѝ, изричащ същите тези думи преди не чак толкова много години. Притисна сина си към себе си и продължи:
– Обещай ми, Ян-Тао! Обещай ми, че ще бъдеш силен и почтен човек! Труди се усърдно като баща си и търси знаци от нас в света около теб! Когато моето време настъпи, бъди сигурен, че ще намеря начин отново да бъда до теб!
Тялото на момчето потрепери и то подсмръкна. Мей Лин усети как и собствените ѝ сълзи напират в отговор, но се стегна. Сега не беше моментът да се разпада.
– Търси ме в листата, в облаците, в птиците – продължи. – Още не знам под каква форма ще се върна при теб, но със сигурност ще бъда там! Ти никога няма да бъдеш сам, Ян-Тао! Никога!
Този път синът ѝ се разрева истински. Извъртя се и я прегърна силно. Сълзите му измокриха врата ѝ и тя затвори очи, за да запамети завинаги усещането от тях. Ръцете ѝ се плъзнаха нагоре-надолу по гърба му, за да го успокоят, и усетиха костеливите ребра, които някой ден щяха да бъдат подплатени от силни мускули. Болката ѝ се превърна в агония.
Не! Тя отвори очи. Още не трябваше да ѝ се поддава! Трябваше да бъде силна заради сина си!
Вниманието ѝ беше привлечено от някакъв шум край вратата. Обърна се и зърна Елизабет, покрила устни с облечената си в ръкавица ръка и очи, изпълнени с изненадваща влага. Но когато забеляза, че Мей Лин я гледа, побърза да свали ръка и да вирне брадичка.
– Време е – изрече с подрезгавял глас. После отмести поглед от тях и започна да оправя шапката си.
Мей Лин притисна за последен път сина си в обятията си и прошепна:
– Никога не забравяй нещата, на които съм те учила! Никога! Обещаваш ли ми?