Той кимна и тя го избута лекичко от себе си. Покритото му със засъхващи вадички от сълзи лице беше разкривено от мъка.
– Об-б-бещавам – изфъфли детето и изхълца. Едва не изпадна в нов пристъп на ридание, но се стегна и вдигна глава.
– Кенет, можеш ли да носиш сандъка?
Ян-Тао погледна първо към леля си, а после обратно към майка си и Мей Лин разбра, че той си мисли за името, с което току-що го беше нарекла леля му. От днес нататък той никога повече нямаше да бъде Ян-Тао.
Тя усети как и в нейните гърди се надига ридание, но преглътна силно и не му позволи да излезе навън.
– Да! – отговори храбро момчето.
– Да какво? – изгледа го многозначително Елизабет.
– Да, мадам! – реагира моментално детето. – Мога да нося сандъка!
"Започва се!" – помисли си с мъка Мей Лин. Щеше ѝ се да има друг начин.
Ян-Тао затътри сандъка след себе си и после надолу по стъпалата, където той започна да се удря и да оставя драскотини и очукани места във всяка дъска. Мей Лин тръгна след него, отпусната тежко върху ръката на Елизабет. Кучето тичаше в кръг в кухнята, възбудено от цялата тази бъркотия.
Отвън Елизабет вече беше натоварила каруцата на Джоузеф с неговите неща – кутии с неговите дрехи, огледалото, пред което той се бръснеше, люлеещият се стол, който беше изработил за съпругата си, когато беше бременна. Мей Лин плъзна поглед по всяка една от тези вещи, натрупани една върху друга в каруцата, погалвайки ги мислено така, сякаш наистина ги докосваше.
Но по-добре беше да ги вземе Елизабет. По-добре сестра му, отколкото онзи дявол Кембъл!
През тялото ѝ подобно на светкавица премина пламъкът на яростта и тя го сграбчи, защото знаеше, че той щеше да ѝ дава необходимите сили за миговете, които предстоят. По-добре да изгаря от ярост, отколкото да чезне от скръб.
– Почакайте малко! – извика внезапно тя, спомнила си най-важното. – Само още едно нещо!
Колкото можеше по-бързо предвид отслабналото си тяло, Мей Лин се запъти към дневната и към обръча с бродерията си. Копринената роба лежеше там, където я беше оставила снощи Елизабет.
Без изобщо да спира, за да не си дава време да обмисля решението си, тя грабна ножиците си и сряза грубо недовършения ръкав. Остави го да си виси на обръча унило, с увиснали към пода разнищени краища.
После внимателно сгъна останалата част от бродираната роба, уви я с предпазното памучно платно и завърза малкото вързопче с дебел конец от чилетата си за бродиране. Когато се обърна, видя, че Елизабет и Ян-Тао седят рамо до рамо на прага на кухнята.
– Ян-Тао, това е за теб! – изрече тържествено. – Това е твоята семейна история и най-важното нещо, което бих могла някога да ти дам! Пази го като очите си – обърна се към Елизабет и добави: – Нали ще му помогнеш да пази това?
Елизабет кимна безмълвно.
Удовлетворена, Мей Лин постави вързопчето в ръцете на сина си и допълни:
– Исках да ти поднеса завършената роба, но не ми стигна времето. Разказът, който ще видиш тук, не е довършен. Сега ще довърша този ръкав и ще ти го оставя в твоето тайно скривалище. Където Бок гуей няма да може да го намери! Някой ден, когато пораснеш, ще се върнеш и ще си го прибереш, нали?
Момчето кимна, впери в майка си зачервените си очи и възкликна:
– Ама ти знаеш за тайното ми скривалище?
– Разбира се! – усмихна се тя. – Аз съм твоя майка – тук ѝ се наложи да замълчи за момент, преди да продължи: – А сега върви! Не искате да изпуснете парахода, нали?
Ян-Тао сведе глава, втурна се към нея и скочи толкова бързо в обятията ѝ, че тя отстъпи крачка назад, но все пак успя да се задържи и не падна.
И още един път си позволи удоволствието да прегърне детето си и да прошепне:
– Обичам те, Ян-Тао! Дори и всичко останало да забравиш, това помни цял живот!
– И аз те обичам, мамо! – изхълца момчето, отново ридаещо.
– Хайде, вече трябва да тръгваме – изсумтя зад тях Елизабет. – По разписание параходът тръгва оттук в десет часа. Ще закъснеем!
– Сбогом, Ян-Тао! – извика Мей Лин, изтласка сина си от себе си и си наложи да издърпа ръце от него.
– Не, не мога да тръгна! – поклати глава той през сълзи. – Няма да те оставя сама!
– Трябва да тръгваш, сине! Не можеш да останеш тук!
– Но, мамо, аз мога да ти помагам! – простена детето с покрусено лице. – Мога да ти помогна да се почувстваш по-добре! Ще видиш!
Мей Лин усети познатото прерязване в стомаха си и още по-познатото гадене, надигащо се оттам. Приведе се, сложи ръце върху болката и я притисна, за да я облекчи. Накрая изрече твърдо:
– Единственият начин, по който можеш да ми помогнеш, е да заминеш с леля си и да ме дариш с радостта да знам, че имаш бъдеще! А сега върви!