– Не, мамо! – Хвърли се отново към нея той, но тя не се огъна.
Хвана го за раменете и спря буйния му устрем с думите:
– Не, Ян-Тао! Не можеш да останеш тук! Върви! – Обърна го с гръб към себе си, побутна го лекичко напред и повтори: – Върви!
Елизабет поведе колоната към задната врата на къщата, пред която ги очакваха каруцата и впрегнатият в нея кон. Ян-Тао вървеше по-бавно, с леко извърната назад глава, за да не изпуска от поглед майка си.
– Дзай джиан, Ян-Тао!
– Дзай джиан, мамо!
С глава, приведена толкова ниско, че черната му коса покриваше очите му, Ян-Тао се затътри на двора и се качи в каруцата на капрата до леля си. Кучето му моментално скочи при тях. Елизабет се съгласи да го вземат.
Мей Лин се отпусна немощно върху бравата на вратата на кухнята. Имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето ѝ и го е хвърлил в каруцата заедно с целия ѝ живот. Видя как синът ѝ притисна вързопчето с бродираната коприна към гърдите си, докато се поклащаше от движенията на каруцата, и ѝ се прииска с всяка фибра на тялото ѝ да може да го повика да се върне.
Но той трябваше да замине. Това беше единственият му шанс да живее.
Когато каруцата наближи края на двора, Ян-Тао се обърна и храбро вдигна ръка за последно сбогом с майка си. В отговор Мей Лин също вдигна ръка, но после, осъзнала, че така и двамата се измъчват още повече, се обърна, влезе и затвори вратата, поставяйки я като преграда между неговия поглед и нейния.
После се отпусна на вратата и затвори очи. И изведнъж вече не стоеше в собствената си къща, а на палубата на един параход в мрачна нощ. Видя се седнала на перилата, готова да скочи в студените води под нея. Зад нея беше застанал баща ѝ, с насинено и окървавено лице, разкривено от болка, но не заради раните, а защото се прощаваше завинаги с нея. Докато Мей Лин наблюдаваше тази сцена, по-младото ѝ аз протегна ръка към баща ѝ, умолявайки го да ѝ позволи да остане, но той само поклати глава и се смръщи, за да прикрие мъката си.
А после вдигна ръце и я бутна от перилата право във водовъртежа на черните океански вълни.
Едва сега, от позицията на бъдещето Мей Лин видя как сякаш цялото му тяло се сгърчи. Перилата бяха единственото нещо, което го придържаше прав, докато очите му обхождаха вълните за неговата дъщеря.
– Дзай джиан, Мей Лин! – прошепна той в студената нощ.
Озовала се обратно в своята кухня, Мей Лин усети как познатата мрачна бездна отново я зове в дълбините си. Неспособна да се бори повече, тя се свлече върху мръсния дъсчен под и прошепна:
– Сбогом, татко! Сбогом, сине мой!
Двайсет и шеста глава
18 август, събота. В наши дни.
Имението Ротси, остров Оркас.
– А НИЕ през всичките тези години да си мислим, че той не говори за миналото си, защото е хартиен син! – възкликна Маргарет, докато се привеждаше и си вземаше от кифличките, които Инара беше поставила в чинийка на масичката.
– Какво означава "хартиен син"? – запита Инара, като също си взе от все още топлите кифлички и се настани до Даниел. Въпреки че през последните няколко дена го беше отблъсквала, сега се радваше на присъствието му.
На въпроса ѝ отговори Вера:
– По времето на Закона за китайското изключване в САЩ са били допускани само ограничен брой китайски граждани като търговци и дипломати. Един от начините, чрез които китайците са успявали да заобиколят закона, бил като си купували документи, които удостоверявали, че са синове на американски граждани.
– Да кажем – намеси се Маргарет, – че имаме един китайски търговец със статут на американски гражданин. Той заминава за Китай за няколко години, а когато се връща, заявява пред властите, че междувременно се е оженил и има няколко деца. Всъщност единственото, което е сторил, е да продаде на конкретни лица документи за самоличност. Години по-късно същите тези лица при пристигането си в САЩ представят въпросните хартийки, идентифициращи ги като синове на нашия търговец. Били са негови синове само на хартия, разбира се, но номерът е минавал. Оттук "хартиени синове".
Инара кимна, осмисляйки чутото. Твърде много хора по света бяха положили какви ли не усилия да се доберат до нейната страна и защо? За да бъдат третирани като боклуци още с пристигането си. Колко тъжно!
Заслуша се в Даниел, който започна да разказва на семейството си най-новите разкрития на своя екип за Ян-Тао/Кен. За нея те също бяха нови, тъй като не беше разговаряла с него дни наред. Така като че ли беше по-лесно.