И двамата носеха черни костюми и шапки, предпочитани от белите мъже от това време, макар по-ниският отпред да изглеждаше така, сякаш не се бе преобличал с дни – толкова намачкано и мръсно беше сакото му. И на двамата очите проблясваха налудничаво, от което устата на Мей Лин пресъхна. Погледът ѝ се насочи към предната врата на магазина. Подът пред нея беше покрит със счупени стъкла. Половината дървена каса стърчеше разбита от ритника, с който нападателите бяха нахлули. Но онази част от вратата, на която беше резето, все още се държеше здраво за стената.
– Моля не рани семейство! – започна да моли баща ѝ на развален английски. Беше преклонил смирено глава. Мей Лин не го беше виждала никога нито толкова уплашен, нито толкова безсилен. Стомахът ѝ се преобърна и я накара да преглътне тежко.
Въпреки опасността, пред която изправяше и двама им, тя хукна към него, като внимаваше да не вдига нито глава, нито очи. Сграбчи го за рамото и извика:
– Татко, стани!
Баща ѝ вдигна рязко глава към нея и когато го погледна в очите, тя видя там само ужас, който ѝ подсказа, че е трябвало да стои на горния етаж. Но все пак той се изправи на крака и двамата заедно отстъпиха няколко крачки назад. Макар че тя продължаваше да го държи за рамото, той се помести и застана точно пред нея.
Мъжът с тоягата започна да потупва с нея дланта си, а после се изплю безцеремонно, оставяйки грозно кафяво петно върху лъснатия до блясък от Мей Лин под.
– Днес всички вие жълтурковци си тръгвате с парахода в един следобед. Връщате се в Китай!
– Но нашият дом е тук! – извика Мей Лин, без изобщо да се замисли. Тя беше родена в Сиатъл и не познаваше друг начин на живот. – И ние не искаме да си тръгнем!
Баща ѝ я потупа по ръката, но нищо не каза.
Дебелият и приятелят му се спогледаха. По лицата им се разляха широки усмивки, които обаче не достигнаха очите им.
– Не мисля, че някой ви пита, нали? – изрече накрая ниският с тоягата. – Имаше гласуване. Никой не ви иска вас, жълтурковците, защото крадете работата и парите на нас, американците! – Направи крачка към тях и Мей Лин усети как баща ѝ се вцепенява. – Но доколкото виждам, не мога да ви имам доверие, че ще си завлечете жълтите задници на онзи кораб, така че май ще трябва да се погрижа лично да стигнете дотам!
И сграбчи Мей Лин за ръката, преди тя и баща ѝ да се усетят.
– Пусни ме! – разкрещя се тя, но ръката на белия мъж я стисна като менгеме, изтръгна я от баща ѝ и я тласна към вратата.
– Тръгвай пред мен, жълтурче!
– Почакайте! – извика внезапно баща ѝ, озовавайки се пред нея, точно между дъщеря си и нападателите. – Ние тръгва! Моля, само вземе нашите неща и стара майка. Тя не ходи.
– Татко! – изсъска на китайски Мей Лин в ухото му. – Защо трябва да тръгваме? Та в Китай няма нищо за нас! Ти сам си го казвал не веднъж и два пъти!
Баща ѝ се извърна към нея, приковавайки я с очи да се подчини.
– Сине мой – изрече на английски, свикнал с този театър в присъствието на непознати. – Нямаме никакъв друг избор! Върви си събери нещата и помогни на найнай! И аз ще взема каквото мога!
– Имате пет минути и нито секунда повече! – изрече дебелият мъж. – Всеки китаец, останал на брега след потеглянето на парахода, ще бъде застрелян!
И сякаш за да подчертае думите му, от улицата отвън прозвуча изстрел.
Когато белите мъже се втурнаха към витрината, за да видят какво става, баща ѝ я бутна към стълбите с изрична заповед на китайски:
– Знай, че те просто си търсят извинение да ни убият! Затова не им давай такова! Вземи всичко ценно, което можеш да носиш! Побързай!
Думите му буквално втрещиха Мей Лин. Но как беше възможно подобно нещо? Как беше възможно тези мъже да нахлуват тук със сила и да ги принуждават да отплават "за дома", към страна, в която Мей Лин никога не беше стъпвала? Страна, с която баща ѝ се беше сбогувал, без никакво намерение да се връща там?
Завари баба си, седнала на леглото. Очите ѝ изглеждаха огромни на фона на дребното ѝ, бледо лице. Незнайно как, но беше успяла да се облече в най-красивото си червено манг ао, носено над червената плисирана пола, която беше носила в деня на сватбата си. Дрехата буквално висеше върху съсухреното ѝ тяло. Като че ли знаеше, че им предстои да потеглят на пътешествие, тя беше успяла да натъпче дори миниатюрните си, увити с бинтове крака в най-красивите си черни бродирани пантофки.