Присвитите очи на Вера бяха приковани в прозорците и алеята за коли, която се виждаше от тях, но Инара усещаше, че тя гледа по-скоро назад във времето.
– Той беше човек, носещ на всяка своя крачка тежестта на едно много тежко минало – започна старицата и потри изкривените си от артрита пръсти. – Веднъж го попитах за родителите му, като се надявах, че ще се изпусне и ще признае, че е хартиен син, или най-малкото ще ми разкаже за детството си в Китай. Но той не направи нито едно от двете неща. Просто ми обърна гръб, без да изрече и думица, но не и преди да забележа огромната тъга, която се изписа по лицето му. Сякаш самата мисъл за родителите му беше достатъчна, за да му причини физическа болка. По-късно моят съпруг и ваш дядо ме помоли никога повече да не задавам на баща му подобни въпроси. И аз го послушах.
– Но все пак съм сигурна в няколко неща за моя свекър! – продължи след кратка пауза, като този път погледна Инара право в очите. – Той беше запленен от водата, но едновременно с това изпитваше неистов страх от нея. Обичаше фонтаните, да се разхожда по брега на някой пролив или езеро, даже обичаше да мие ръцете си на мивката, но категорично отказваше да плува! Така и никой не разбра защо.
– Защото водата е отнела баща му – прошепна Инара, завладяна от описанието на Вера.
В продължение на няколко минути в стаята се възцари напрегнато мълчание. Накрая Маргарет тръсна глава и прошепна:
– Горкото момче!
Сега беше ред на Инара да се загледа през прозорците, обгръщайки и с поглед, и с мисъл имота си, питайки се дали Мей Лин не е погребана някъде там. Възможно ли е синът ѝ да я е видял как умира от ръката на Дънкан Кембъл? И дали някога ще узнаят със сигурност какво се е случило?
Гробното мълчание, настъпило повторно след думите на Маргарет, беше нарушено от Даниел.
– Очевидно годините, които нашият прадядо е прекарал в тази къща, са били най-щастливите за него. В продължение на седем години е разполагал и с майка, и с баща, и цялата тази земя, на която да играе.
Инара се извърна от прозореца, но само за да види Вера как кима делово, като че ли току-що беше решила окончателно, че внукът ѝ говори самата истина.
Тя прочисти гърло от буцата, все още заседнала там, и си наложи да звучи жизнерадостно, когато изрече:
– Какво ще кажете да ви разведа из имението, а?
Жените Чин скочиха като една на крака, като че ли през цялото време бяха чакали тъкмо тази покана.
Инара започна своеобразната туристическа обиколка от къщата на Далия, като наблегна на мястото под стълбите, където беше открила ръкава. Всички се изредиха да се навеждат и да надничат в дупката с фенерче. Каси я запита за драскотините и очуканите места, които се виждаха тук-там по стълбите – малки несъвършенства, които Инара беше открила едва наскоро, след като Том беше успял да откъсне оттам придържащата летвичка на пътеката.
– Имам чувството, че тези белези са още от времето на Мей Лин – отговори тя. – Или поне така предполагам.
След това им показа втория етаж и обясни как следващите поколения са добавили къщата като крило на основната, голямата къща, което променило конфигурацията на миниатюрните спални и добавило дневна за прислугата, която е живяла тук.
После ги изведе в кухненската градина, тъй като беше убедена, че Мей Лин, Джоузеф и Ян-Тао са работили именно тук – ако се съдеше по картините на робата. Маргарет прекара няколко минути в оглеждане и мирисане на подправките и зеленчуците, засадени някога от Далия и съживени през последния месец от Инара. И толкова се захласна по тях, че Инара ѝ предложи на тръгване да си набере от всичко, което пожелае.
Първоначалното ѝ намерение беше да заведе гостите си в главната къща през кухненската врата, но внезапно промени решението си, изведе ги отзад и ги поведе към гората. Когато стигнаха до рушащата се колиба, тя спря и изрече тържествено:
– Убедена съм, че това е бил домът на Джоузеф и Мей Лин, преди да построят другата си къща!
– Тук ли е роден моят свекър? – запита Маргарет. В кремавите си памучни панталони и златистата си блуза изглеждаше не на място насред шарената сянка на гората, стъпила върху килима от елхови и кедрови иглички.
Инара поклати глава и отговори:
– Документите за собственост, които успях да открия, твърдят, че къщата е построена през 1886 година. Кен, или Ян-Тао е роден на следващото лято, така че според мен спокойно можем да приемем, че е роден в новата къща.
Застанала пред колибата с ръце на кръста, Вера плъзна поглед по всичко около себе си и промърмори:
– Но как изобщо са живели тук? Та тук няма нищо освен гора!