– Джоузеф е бил фермер – обясни Инара. – Там, където са сега главната къща и гаражът, според мен някога са се намирали оборът, кошарите и загражденията за животни на семейство Макелрой. А градината най-вероятно е била много по-голяма, отколкото изглежда днес – посочи на изток и добави: – Онази земя отвъд пътя, където днес живее семейството на моя строител Том, някога е представлявала овощните градини на семейство Макелрой. Той сигурно ще ни позволи да се разходим из нея по-късно, ако желаете.
– Аз желая! – отсече Вера.
– Искате ли сега да видите плажа? – попита Инара, внезапно изпълнена със силно неудобство. Развеждаше тя това семейство из имот, който беше на нейното семейство от повече от столетие, макар че тази земя принадлежеше повече на тях, отколкото на нея. Това беше земята на Мей Лин и Джоузеф, а не на Кембъл и Ериксън.
А съвсем скоро щеше да бъде на някой трети.
Но точно сега не беше време да мисли за това. Днес беше денят на семейство Чин. Обърна се към пътеката, отвеждаща към брега, и ги подкани:
– Заповядайте на плажа! Това е най-любимото ми място в цялото имение!
Подредиха се в индианска нишка зад нея и тя ги поведе през гората към брега във форма на полумесец, където беше прекарала по-голямата част от последните два дена в дълбок размисъл.
В мига, в който стъпи на лекия наклон, отвеждащ към каменистия плаж, тя усети как я завладява магическо умиротворение.
Този плаж беше специален. От всичко останало тук той щеше да ѝ липсва най-много.
Като примигна, за да прочисти ума си, тя се обърна и установи, че Маргарет и Вера бяха забелязали орловото гнездо високо над плажа и сега гледаха и сочеха към него. Каси се беше отдалечила по брега и хвърляше камъчета във водата. А Даниел ѝ се усмихна с пълни с благодарност очи и стисна ръката ѝ.
Тя отвърна на усмивката му и се облегна на него. Това беше семейството, което би трябвало да притежава този имот. Даниел и Каси носеха в себе си кръвта на Мей Лин и Джоузеф. Те бяха хората, които би трябвало да се нанесат тук и да придадат нов смисъл на това място. Би трябвало да продължат оттам, където бяха оставили нещата техните прародители, сякаш семействата Кембъл и Ериксън никога не бяха съществували.
Но можеха ли да си го позволят? Вярно, че Маргарет притежаваше два успешни ресторанта, но Инара вече видя къщата ѝ. Тази жена не беше богата, а човекът, който щеше да инвестира в Ротси, се нуждаеше от дълбоки джобове, за да го поддържа, докато хотелът започне да носи печалба.
И въпреки това... Инара преглътна, осенена от нова идея. Може би беше подходила погрешно към всичко това още от самото начало. Може би се нуждаеше от инвеститор не за хотела, а за ресторанта. Някой, който би желал да разшири веригата си с едно фантастично ново място на остров Оркас, където съвсем случайно имаше прикрепен и хотел. Дори и този инвеститор да не можеше да предостави достатъчно голям капитал за целия хотелски проект, само ресторантът би бил отлично начало.
И може би биха могли да се опитат да открият ресторанта още тази есен, докато реконструкцията по самия хотел продължава. Ако планираше внимателно и може би ако си намереше съквартирант, с когото да дели жилищните разходи, доходът от ресторанта би могъл да им помогне да бъдат одобрени за бизнес заем за останалата част от комплекса.
А какво щеше да стане със студентския ѝ заем, чиято първа вноска предстоеше следващия месец?
Разсрочване! Как не се беше сетила по-рано?! Щеше да подаде молба за разсрочване на вноските поради финансови затруднения, с което щеше да отложи началото на изплащането им поне за още няколко месеца. А дотогава хотелът може би щеше да е започнал да носи печалби. Дано!
Така в крайна сметка нямаше да ѝ се налага да продава.
Надеждата, макар и засега твърде колеблива, се зароди отново в душата ѝ и тя я приветства. Обърна се към Даниел, за да сподели с него идеята си, но видя, че Вера се е насочила към тях, затова замълча.
– Благодаря ти, че ни доведе тук! – изрече старицата. Тъгата в очите ѝ напомни на Инара през какво минаваха тези хора, докато научаваха така внезапно за истината за своите корени. Видя как Вера се обръща отново към водата и погледът ѝ се плъзва по огледалната ѝ повърхност.
Да не би тази стара жена да търсеше своята изгубена прабаба?
Когато Инара въведе Маргарет в кухнята на голямата къща, между дърветата отвън се носеха нежни мустачета фина мъгла, играеща на криеница с утринното слънце, което съвсем скоро щеше да я изпари. Двете бяха тук, за да може Маргарет да разгледа ресторанта по-добре, тъй като смрачаването и бързо настъпващият час за вечеря през вчерашния ден бяха сложили бързо край на обиколката им.