Инара се вцепени.
– Да не би да казваш онова, което си мисля, че казваш? – промълви накрая.
Маргарет ѝ се усмихна широко и отсече:
– Казвам, че съм силно заинтригувана от идеята и със сигурност проявявам интерес да науча повече по въпроса! Но първо ще трябва да говоря със счетоводителите си, разбира се.
На Инара ѝ идваше да целуне тази жена, но реши засега да се задоволи с прегръдка. Обгърна с ръце Маргарет, буквално не на себе си от благодарност.
– О, благодаря ти! Имаме да говорим за толкова много неща, но...
– Какво става тук?
Инара се обърна и зърна Даниел, застанал до вратата на кухнята, облечен в торбести сиви шорти и пурпурна, опъната по гърдите му тениска.
– Двете с майка ти може би ще станем бизнес партньори! – извика с щастлива усмивка тя.
Той се приближи до нея, прегърна я и попита:
– Ами баща ти?
– Ами – сви рамене тя, сякаш не беше кой знае какво, – той оттегли субсидията си.
Очите на Даниел потъмняха и тя веднага разбра, че изобщо не е бил заблуден от преструвките ѝ, че не е наранена.
– Съжалявам – прошепна. – Защо не ми каза?
Предишната вечер тя наистина беше имала намерение да му каже, но бяха останали до късно със семейството му и така и не беше имала възможност.
– Ами... не знам. Сигурно от срам.
– Няма значение! – прекъсна ги Маргарет, като се приближи към тях. – Наистина имаме да говорим за много неща, но първо отивам да се обадя на финансовия си съветник и на адвоката си, стига, разбира се, да успея да ги открия в неделя сутрин – тръгна към вратата, но за миг се закова, обърна се към Инара и изрече с усмивка: – Много се вълнувам за всичко това!
– Аз също! – върна ѝ усмивката Инара.
Неизвестно защо тъкмо в този момент тя си спомни за Мей Лин и за онази част от историята, която упорито криеше от Даниел и неговото семейство. Знаеше, че трябва да им признае всичко. И да го стори сега. Беше чакала твърде дълго, докато го направи. С баща си щеше да се оправя по-късно. Но семейство Чин имаха право да знаят!
– Почакай, Маргарет! Искам да ви кажа нещо. И на двамата.
С усещането, че се намира на ръба на скала, под която чернеят бездънните води на морето Селиш, Инара извърна поглед към прозореца, за да събере мислите си. А после се хвърли в бездната.
– Нали се сещате за онази сцена върху ръкава, на която в морето около един параход се носят толкова много хора?
– Разбира се – кимна Даниел, но в погледа му се четеше изумление.
И докато куражът не я беше напуснал, тя изстреля:
– Моят прапрапрадядо Дънкан Кембъл е избил всички китайци на борда на този параход. Заповядал е да бъдат хвърлени в океана, за да се удавят. Доколкото ми е известно, Мей Лин е единствената оцеляла в онази адска нощ.
Сведе очи към ръцете си. Беше започнала да кърши пръсти, без да се усети. Искаше ѝ се да бъде навсякъде другаде, само не и тук.
– Баща ми каза, че Дънкан е бил расист, който е смятал, че китайците са твърде мръсни, за да останат за дълго на борда на кораба му. Повече го е интересувало да спечели пари от бели пътници и изгодни товари, отколкото какво ще стане със стотици невинни китайци. Вашите предшественици.
Маргарет ахна. Сложи ръка на устата си и се вторачи ужасено в Инара.
Но тя държеше да бъде максимално изчерпателна, преди да са я прекъснали, затова продължи:
– Ето такъв е бил човекът, построил това имение. С огромен срам съм длъжна да призная, че този човек е бил мой праотец. Баща ми държи да продължаваме да крием истината, но аз просто не можех да не ви кажа. Ако това ви накара да промените решението си за ресторанта, ще ви разбера!
Даниел се беше вцепенил. Но когато погледна към нея, тя забеляза разпалването на гнева, който изостри чертите му и я изряза завинаги от сърцето му.
– Не смяташ ли, че това е нещо, което е трябвало да ми кажеш доста по-рано?
– Исках, много исках, но бях уплашена какво ще си помислиш или направиш. Тази информация би съсипала моето семейство. Би съсипала също така и компанията, което би изложило на риск работните места на хиляди. Моля ви да ме разберете! Просто не можех да ги кажа ей така!
Даниел затвори очи, за да я изолира от погледа си. Скръсти ръце пред гърди и като че ли започна да вибрира от гняв, макар че изобщо не помръдваше.
– Откъде си сигурна, че този човек ги е убил? – избоботи.
Инара веднага разказа за корабния дневник, който беше намерила в архивите на компанията "Премиер Маритайм Груп", и за разговора с баща си, без да спестява нищичко от истината.
Маргарет стисна здраво устни, но не каза нищо – само започна да хвърля разтревожени погледи към сина си. Даниел пристъпи от крак на крак, поклати глава и изрече: