– Умът ми не го побира как човешко същество е способно на такова зверство, особено човек, който е свързан по кръвна линия с жената, която обичам! Не мога да разбера също така как твоето семейство и ти сте могли да държите подобно нещо толкова дълго в тайна!
Думите му сякаш увиснаха във въздуха, а той продължи да клати глава, сякаш страдаше за някаква много тежка загуба.
Жената, която обича ли? Той я обичаше?
– Аз... трябваше да ти кажа – промърмори тя и се опита да го докосне, но когато го видя, че се дръпна, просто кръстоса ръце пред гърди. – Съжалявам!
И когато Даниел продължи да се взира безмълвно в нея с изражение, напълно изпразнено от емоции, Инара се обърна към Маргарет и извика:
– Ти поне разбираш ли ме?
Божичко, звучеше така, сякаш ги молеше. И всъщност правеше точно това. Бъдещето ѝ зависеше от този единствен миг.
Маргарет огледа добре сина си, след това се обърна отново към Инара, въздъхна и отговори:
– Всичко това ще трябва да бъде обсъдено с цялото ни семейство. Но на този етап мога да кажа само едно – много съм разочарована! И смятам, че е най-добре да ви оставя насаме.
Стисна лекичко ръката на Даниел и излезе от кухнята.
Когато той продължи да мълчи, тя се провикна:
– Моля те, Даниел!
– Аз съвсем сериозно смятах, че ние с теб имаме бъдеще – изрече той с подрезгавял глас. – Наистина го мислех! Но не мога да се обвързвам с човек, който не е искрен с мен!
Смисълът на онова, което всъщност ѝ каза той, я прониза. Стана точно така, както тя се опасяваше, че ще стане.
– Ама...
– Аз съм дотук! – отсече той и безстрастните му очи се впиха в нея. – Трябваше да ми кажеш, Инара! А сега, тъй като съм длъжен да мисля за доброто на семейството си, ще проуча в детайли какво се е случило в онази нощ. Със или без твоята помощ!
– Но какво друго можех да сторя? – Инара си даде сметка, че крещи, но изобщо не я интересуваше. – Това ме изгаря още от мига, в който го научих и ми се ще да мога да поправя стореното, ала не мога! Няма как да бъде поправено!
Той поклати отвратено глава и промърмори:
– Най-малкото, което можете да сторите ти и твоето семейство, е да застанете зад делата си! И да се извините публично на семействата на жертвите!
С тези думи той се завъртя на пета и се запъти към вратата, но в последния момент се обърна и добави:
– И между другото, можеш да забравиш за партньорството с майка ми!
И трясна вратата зад гърба си.
Инара просто замръзна на място. Не искаше да помръдне от страх да не се разпадне на милион парчета.
Повече от всичко друго в този момент ѝ се искаше майка ѝ да е тук, за да я утеши и да я посъветва какво да направи. Защото тя през целия си живот е била като човек с отворена рана, крачеща по света, преструвайки се на нормална и чудеща се защо никой друг освен нея не вижда колко кърви. Инара си знаеше, че със загубата на майка си беше изгубила пътеводната си звезда и сега усещаше тази загуба с всяка фибра на тялото си. Беше оплескала всичко. Когато най-сетне се беше осмелила да живее по свои собствени правила, а не по правилата на баща си, се беше оказала не достатъчно добра за тази цел.
Не беше достатъчно добра и за хотела, не беше достатъчно добра в задържането на любовта на Даниел, не беше достатъчно добра, за да накара баща си да повярва в нея. Не беше достатъчно добра да поправи злото, сторено поколения преди нея.
Беше време да забрави всичките си надежди.
Беше заложила всичко. И беше загубила.
Двайсет и седма глава
23 август, четвъртък. В наши дни.
Имението Ротси, остров Оркас.
ИНАРА срита една самотна шишарка насред моравата и се загледа в нея как отскача към къпинака встрани. После продължи до края на тревата, където пътят преминаваше в гола пръст и камънаци, държащи приливите на разстояние. В момента приливът беше настъпил и гладните води поглъщаха сушата на около три метра под нейните обувки за тенис.
Прииска се да се приближи до тях.
Като стъпи само на пети, тя запристъпва към пътеката, която отвеждаше към брега. В мига, в който се показа от гората, стресна една синя чапла, която стоеше в плитчините и се оглеждаше за храна. Птицата се издигна с грачене над водата и пое по посока на дърветата. По тялото на Инара преминаха студени тръпки, което ѝ напомни, когато утре идва на плажа, да си вземе някаква връхна дреха.
В деня, в който Даниел беше отпътувал заедно със семейството си, тя си беше дала сметка, че със семейство Чин я напускаше и последната надежда да си върне имението. Затова още на следващата сутрин се беше обадила на агенцията за недвижими имоти "Лукс", за да го обяви за продажба, и оттогава насам не правеше нищо друго, освен да виси на плажа. Понякога просто седеше и мислеше. От време на време хвърляше камъчета в черните дълбини, като се опитваше да провери дали ще може да ги хвърли по-далече и от най-далечния голям камък, който стърчеше от водата при отлив. Два пъти беше завличала дотук по някой стар каяк и беше започвала да гребе из заливчето, докато ръцете ѝ не се уморяваха. Понякога плачеше. Други път подремваше. Но не напускаше плажа чак до свечеряване.