Размишляваше за кариерните възможности, от които би могла да се възползва, за книгите, които би могла да напише, за далечните земи, в които би могла да се разходи. Вадеше от паметта си спомени от детството и се опитваше да ги разнищи, търсейки в тях насоки, които да ѝ обяснят необходимостта на баща ѝ от упражняване на постоянен контрол или невероятната вътрешна сила на майка ѝ, която ѝ беше позволила да върши невъзможни неща, които самата Инара никога не би могла да постигне – да пази семейната тайна и тъкмо заради нея да помогне на толкова много хора.
Но преди всичко и най-вече размишляваше за Мей Лин и за бродирания ръкав, които все още изпълваха сънищата и съзнанието ѝ. Знаеше, че сигурно повече никога нямаше да види ръкава, след като го изпрати на Даниел, когото отдавна не беше чувала. Което си беше съвсем в реда на нещата. Ръкавът и без това трябваше да бъде при законните наследници на Мей Лин и Джоузеф.
Табелата, че имението се продава, беше поставена на входа в сряда. Вчера, когато се беше прибрала у дома, Инара беше заварила върху кухненския си плот купчина визитки на агенцията за недвижими имоти – доказателство, че няколко потенциални купувачи вече бяха тъпкали земите на Ротси.
Въпреки че тя ги очакваше, въпреки че се нуждаеше от тях заради парите им, Инара имаше чувството, че те са осквернили имението с присъствието си – сякаш бяха крадци, промъкнали се неканени в нейното свещено пространство в момент, когато тя се чувстваше най-уязвима.
Затова беше решила да стои само на плажа, съвсем сама и да чака фаталното телефонно обаждане, което щеше да я уведоми, че купувачът се е намерил. Обаждането, което щеше да бъде краят на всички нейни мечти.
И сякаш всичко това не беше достатъчно, та тази сутрин беше получила по пощата чек от Вашингтонския университет, съдържащ стипендията, която Даниел ѝ беше обещал за наемането на ръкава и за която тя беше напълно забравила. Чекът за петдесет долара беше минал отдавна през шредера и парчетата от него вече лежаха в кофата за боклук под една бананова кора.
По повърхността на водата се плъзна лек бриз, който довя до носа ѝ миризмата на пушек. Някой от другата страна на пролива беше напалил лагерен огън. Което ѝ напомни, че и тя би могла да си стъкне огън – точно както правеше някога майка ѝ, когато ги водеше на този плаж.
В този момент откъм чантата ѝ, оставена върху близкия голям камък, се раззвъня мобилният ѝ телефон. Този звук накара стомахът ѝ да се преобърне. Но обърна гръб на водата, извади телефона от чантата си и унило изрече:
– Да?
– Инара, обажда се Нейтън.
– О, здравей, големи братко! – възкликна тя с престорена жизнерадост. – Кажи на децата, че вече съм приготвила каяците им за следващия уикенд!
Беше ги поканила на гости за уикенда на Деня на труда, за да могат да се насладят на имението за последен път, преди да бъде продадено. Оливия също смяташе да доведе семейството си.
– Инара, чуй ме! Татко!
– Какво за татко? – стопи се моментално усмивката ѝ.
– Татко е в болницата. Сериозно е.
И ето че изведнъж тя вече не беше зрялата двайсет и четири годишна жена, а онова момиче на петнайсет, на което току-що бяха съобщили, че майка му е мъртва.
– Какво е станало? – прошепна едва чуто тя, неспособна за нищо повече.
– Тази сутрин получи инфаркт. В кабинета си. Прикрепиха го към апарати, които го поддържат жив, но не се знае колко ще изкара. Трябва да дойдеш веднага!
– Разбира се. Хващам първия полет на хидроплана от острова! – извика тя и затвори.
После отпусна ръце и затвори очи. Не, това не се случваше наистина. Баща ѝ не можеше да умре! През последните няколко дена му беше толкова ядосана, че нито веднъж не отговори на обажданията му. Кога за последен път му беше казвала, че го обича?
Втренчи се във водата, докато се опитваше да овладее паник атаката, която изведнъж я завладя и от която имаше чувството, че ще избухне. Татко! Татко се нуждае от мен! Обърна се и побягна през гората.