До единайсет часа си беше заминал.
Инара бутна двойните врати и влезе в стаята на баща си. Последните два дена бяха минали като насън, в телефонни обаждания на близки и приятели и срещи с какви ли не хора – с директора на погребалния дом, с адвокатите на баща им, с финансовия му съветник. Букетите и картичките се нижеха едни след други, както и съболезнователните обаждания по телефона, които тя препращаше към гласовата поща. Местната телевизионна станция взе интервю от Нейт за историята на баща им, но за щастие на Инара на нея не ѝ се наложи да бъде част и от този цирк. Сега, след като всичко беше уредено за погребалната служба на следващия ден и нямаше нищо, което да поддържа мисълта ѝ ангажирана, тя се сети.
Спомни си за книгата.
Когато разтвори вратите към стаята на баща си, сетивата ѝ изведнъж бяха залети от пикантното, сладко ухание на одеколона на баща ѝ. То сякаш нахлу право в главата ѝ и извика в очите ѝ сълзи, каквито тя не смяташе, че са ѝ останали. Може би не беше много добра идея точно сега да влиза тук.
Инара беше пълна развалина. Сълзите ѝ не бяха предизвикани само от случилото се с баща ѝ. Смъртта му сякаш извади наяве цялата мъка на душата ѝ – спомените за майка ѝ, раздялата с Даниел... Загубата на баща ѝ изведе на фокус в съзнанието ѝ и болката от загубата на майка ѝ, а едновременно с това, като че ли то не стигаше, тя се усети, че на няколко пъти посяга към телефона, за да потърси утеха в гласа на Даниел, но само за да си даде сметка, че двамата бяха скъсали. Така тя се оказа напълно сама в скръбта си и едва се държеше.
Сега тя затвори очи и вдиша дълбоко, позволявайки си да бъде обгърната от усещането за присъствието на баща ѝ. За миг си позволи дори да се престори, че той е тук, при нея, облегнат на възглавниците в леглото си, четящ вестник. Когато беше малка, често влизаше тук в съботните и неделните утрини, заварвайки и двамата си родители да седят под завивките си и да четат вестниците си. Тя се шмугваше между тях и черпеше от топлината им, чувствайки се щастлива и в безопасност, обградена от уханията на одеколона на баща си и лавандуловия крем за ръце на майка си.
Ароматът на майка ѝ беше изчезнал преди много години (божичко, колкото ѝ липсваше този аромат!), но този на баща ѝ беше все още силен, като че ли той току-що си беше сложил одеколон, преди да тръгне на работа.
Тя въздъхна, отвори очи и премина по дебелия персийски килим към спалнята. Тук емоциите отново се опитаха да я задушат. Върху полираната дървена повърхност на нощното шкафче на баща ѝ стояха очилата му за четене. Червените светлинки на дигиталния му часовник показваха, че алармата все така беше включена за пет сутринта. До празна чаша от водата имаше едно-единствено хапче, сякаш баща ѝ беше забравил да го вземе в последната си сутрин. А точно до лампиона лежеше стара книга, която изобщо не приличаше на обичайните четива на баща ѝ – нито беше покрита с лъскава обложка, нито имаше на корицата си усмихнатото лице на някой известен индустриален магнат.
Сигурно беше книгата, която той ѝ беше поръчал да вземе.
Тя я взе и се отпусна на ръба на леглото. Обложката на книгата беше от надраскана стара кожа, през средата беше увита няколко пъти с дълга кожена връв. Дневник? Да не би баща ѝ да си беше водил дневник?
Между оръфаните листи стърчеше жълто лепящо листче, на което с почерка на баща ѝ и с главни букви беше написано. АРА".
АРА. Ара? Инара?
Тя си пое дълбоко дъх, развърза кожената връв и разтвори вече чупливите листи на мястото, отбелязано с лепящото листче. И върху него прочете: "ДА СЕ ДАДЕ НА НАРА".
Добре, тате. Какво толкова искаш да видя?
Инара отлепи бележката и се загледа в страницата. И буквално ахна, когато зърна датата, написана от нечия женска ръка в горната ѝ страна: 3 февруари, 1895 година.
Но чий беше този дневник? Инара обърна на първата страница и благоговейно прочете:
Гретна Мактавиш Кембъл,
остров Оркас, щат Вашингтон.
Гретна Кембъл беше съпругата на Дънкан Кембъл, както и баба на Далия. Тя беше онази с лабилните нерви, която живеела постоянно и само на острова, докато съпругът ѝ пътувал до Сиатъл и още къде ли не, за да развива бизнеса си. Вероятно е била съседка на Мей Лин, както и първата жена, прекрачила прага на къщата ѝ след нейното изчезване.
Баща ѝ беше казал, че стари семейни дневници не съществуват, а дори да са съществували, той бил поръчал на Далия да се отърве от тях. Очевидно я беше излъгал.