Когато видя страха, изписан по сбръчканото лице на баба ѝ, Мей Лин усети как сърцето ѝ претупва, ала сега нямаше време да я успокоява. Грабна пазарската си чанта от стола до леглото и започна да хвърля вътре дрехи, четката си за зъби и късметлийските пари, които беше получила само преди три дена. Веднага щом напълни тази чанта, момичето грабна торбата за бродерия на баба си, изхвърли от нея всичките конци, игли и недовършени кесии и сложи на тяхно място част от дрехите на старицата, античната ѝ игла за коса и джобните пари, които държеше в кесийка, пъхната зад мивката в стаята им. Накрая се изправи пред баба си и отсече:
– Найнай, трябва да тръгваме! Бок гуей ни принуждават да отплаваме за Китай. Ба'ба вече ни чака долу.
При споменаването на Китай очите на старицата просветнаха, но после бързо изгаснаха.
– Не забравяй пудрата ми за лице, Мей Лин! Не трябва да бъда виждана от никого без пудрата ми!
Мей Лин нежно, но бързо бръсна бяла пудра върху тънката като хартия кожа на лицето на баба си и добави малко руж на бузите и устните ѝ, после пусна и двете кутийки в чантата за бродерия и изрече:
– Твоето манг ао е много красиво, найнай! – Завърза и двете чанти, а после добави: – Драконите и фениксите със сигурност ще ни пазят по време на това пътешествие!
Баба ѝ се усмихна широко и повдигна гордо брадичка. Често беше споменавала пред внучката си, че червената коприна на горнището носи късмет и никога не беше забравяла да добави, че осемте дракона са символ на официалния ранг на покойния ѝ съпруг. Сребърният фазан отпред се беше поизтъркал и избелял, но бродерията, изработена лично от ръката на баба ѝ, беше толкова фина, че човек трябваше да се вгледа внимателно, за да се увери, че картината не е рисувана. Дълбоко в себе си обаче Мей Лин си пожела това ярко облекло на баба ѝ днес да не привлече към тях ненужно внимание.
На прага се появи баща ѝ, следван плътно от по-високия бял мъж.
– Време е да тръгваме – изрече кратко и сдържано.
– Да, баба! – кимна Мей Лин. – Би ли взел чантите ни, за да мога да нося найнай?
Баба ѝ трябваше да бъде носена навсякъде, защото нарочно стяганите ѝ с бинтове още от детството деформирани крака не бяха в състояние да издържат за дълго тежестта на тялото ѝ. Мей Лин беше свикнала да я носи на гръб из стаите на къщичката им, което обикновено беше достатъчно, тъй като старицата не беше напускала дома им от години. Но до доковете имаше цели три пресечки разстояние и макар тя да беше дребна, носенето ѝ чак дотам нямаше да бъде никак лесна задача.
Метнала старицата на гърба си, Мей Лин тръгна след мъжете надолу по стълбите, където миризмата на прегоряло кисело зеле извика сълзи в очите ѝ. Пламъците на свещите танцуваха на семейния олтар, осветяващи дагеротипната снимка на майката, която тя никога не беше познавала, но която сега като че ли гледаше право в нея.
– Татко, снимките! – промърмори тя, напомняйки му да не ги забравя. Той автоматично грабна всички снимки и ги напъха в чантата на баба ѝ. Изпълнени с примирение, че ще трябва да оставят тук всичко, което притежаваха, те се насочиха към предната част на къщата, към магазина.
Там завариха по-ниския бял дявол да пълни джобовете си с кутийки опиум и тютюн. Мей Лин изобщо не му обърна внимание, докато минаваше покрай него и парчетата стъкла от вратата хрущяха под краката ѝ. Когато напусна сенчестата вътрешност на магазина и се озова на дървения тротоар навън, тя инстинктивно се дръпна назад, притискайки себе си и баба си, която тежеше значително на гърба ѝ, до витрината на бащиния магазин.
Тълпата, събрала се по улиците, приличаше на картина от грозен кошмар, на нещо, което нямаше никаква връзка с реалния свят, обгърнато от покрова на носещата се на парцали мъгла и оскъдната слънчева светлина, просмукваща се през сивото, ръмящо небе. Бледолики мъже в черни и кафяви костюми и шапки кръжаха около доста по-дребни китайски мъже, които пък бяха облечени в същите сиви панталони и ризи, каквито носеха Мей Лин и баща ѝ. Тоалетът на баба ѝ безсъмнено се открояваше като единственото цветно петно в това мрачно утро, въпреки че в момента Мей Лин не виждаше нищо друго освен ръкавите, увити около врата ѝ. Момичето се притисна към стъклото зад себе си, внезапно изплашено от непровокираната с нищо омраза, която лъхаше от тълпата.
Въпреки студа въздухът беше наситен с непоносимата смрад на отходните тръби, които изтичаха направо на улицата. Инцидентният порив на солен въздух, носещ миризма на катран откъм доковете, не помагаше почти с нищо за намаляване на смрадта. По цялата дължина на улицата, докъдето стигаше погледът – и докъдето позволяваше мъглата – редици гневни бели мъже, въоръжени с пушки и сопи, бяха подкарали китайците от града като добитък пред себе си.