– Е, какво правите вие двамата тук?
Брат ѝ и сестра ѝ се спогледаха. Отговори Нейт:
– Опитах да се свържа с теб, но ти изобщо не вдигна телефона. И си помислих, че би било добре да се срещнем тримата тук, за да решим какво ще правим с нещата на татко и най-вече с къщата му.
– На трима ни ли я е оставил?
Нейт кимна.
Инара изобщо не беше готова да мисли по този въпрос, затова изпита облекчение, когато Оливия смени темата, изричайки:
– Защо ми се стори, че чух да казвате, че някой бил убил някого?
Забравил за момент за това, Нейт изгледа Инара и отговори:
– Сестричката ни си мислела, че Дънкан Кембъл е убил китайската жена, избродирала ръкава, който тя намери. И аз тъкмо я питах откъде накъде изобщо е могло да ѝ хрумне подобно нещо. Е?
Инара сви крака, обгърна ги с ръце и започна:
– Докато търсех ръкава, научих нещо, което татко много държеше да не огласявам. Една голяма семейна тайна за Дънкан.
Мама също е знаела за това, но го е пазела в тайна. Преди да почине обаче, татко ми поръча да ви разкажа. Мисля, че най-сетне си е дал сметка, че светът трябва да научи истината.
Когато Нейт и Оливия се спогледаха сащисано, тя започна същинския разказ. Разказа им всичко, което знаеше за нощта, в която Дънкан Кембъл заповядал всичките триста и петдесет души на борда на неговия параход да бъдат хвърлени в океана. Докато говореше, забеляза, че по едно време сестра ѝ покрива ужасено уста с ръка, а брат ѝ клати втрещено глава.
– Мисля, че макар и след толкова много време сме длъжни да признаем за случилото се! – завърши Инара. – Помислете си за всички онези семейства, които така и не са узнали какво е станало с близките им! И въпреки че тази истина може да промени отношението на хората към всички добрини, сторени от мама и татко, както и от всички Кембъл преди тях, смятам, че светът трябва да узнае истината! – А като се сети за Даниел, добави: – Смятам, че е необходимо да се извиним!
– Съгласен съм! – отсече веднага Нейт. Оливия го подкрепи с кимване.
– Мисля, че тази истина е разяждала татко така, както започна да разяжда и мен – отбеляза Инара, галейки замислено дневника в скута си. – И мисля, че точно затова той искаше да намеря тази книга, както я нарече той. По този начин е искал да ми каже, че е променил мнението си относно пазенето на тайната.
– Да, мисля, че си права – рече Оливия и стисна лекичко ръката ѝ.
Инара се усмихна с благодарност на сестра си и също стисна ръката ѝ.
– Може и да не ви се вярва, обаче това не е всичко – промърмори, като преглътна. – Съвсем случайно установихме, че синът на Мей Лин е прадядото на Даниел, поради което аз бях длъжна да му разкажа истината за случилото се в онази нощ. И тъй като преди го бях лъгала, като прикривах това, той скъса с мен. Не съм много сигурна как семейството му възприема тази истина, но много бих искала някой от вас двамата да се свърже с тях и да провери дали не биха желали да ни помогнат да разкажем истинската история!
– Разбира се! – кимна веднага Нейт. – Отлична идея!
Оливия обаче изгледа доста странно сестричката си.
– Какво? – настръхна Инара.
Но Оливия само поклати глава и по блестящите ѝ от розовия гланц устни се разля широка усмивка.
– Толкова се гордея с теб, сестричке! – изрече. – Не си спомням дали съм ти го казвала и преди, но сега ти го казвам – гордея се с теб!
Неочакваният комплимент породи нова порция обилни сълзи, но все пак Инара успя да се усмихне изпод воала им и да прегърне сестра си, като промърмори:
– Благодаря, Лив! Означава ли това, че ще ми помогнете?
– Абсолютно! И мисля, че си права за татко – със сигурност си е дал сметка, че истината трябва да бъде разказана – отвърна Оливия, като потупа дневника в скута на Инара. – Но какво ще кажеш да се заемем с това след погребението, а?
– Естествено! – кимна Инара, вдигна дневника и го притисна към гърдите си, за да парира болката, която се появи там в мига, в който стана въпрос за погребението на баща ѝ. А после, сетила се за нещо, възкликна: – Хей, Нейт, как ще ти се отрази всичко това? Знам, че сега ти ще поемеш цялата сила на удара, след като вече си изпълнителен директор на "Премиер Маритайм Груп" и всичко останало!
Той разроши косата ѝ, както правеше, когато тя беше дете, и отговори усмихнато:
– Не се тревожи, ще се справя!
– Благодаря ти, Нейт! – кимна тя, стисна ръката му, а после с другата стисна и ръката на сестра си. – На теб също, Лив!
Докато държеше и двамата, тя вдиша отново уханието на баща си и ѝ се прииска и той да беше тук, заедно с тях.