– Не знам за вас двете, обаче днес аз изобщо не съм настроен за вземане на важни решения! – отсече накрая Нейт, като скочи на крака. – Затова предлагам вечеря и филм у дома! Съгласни ли сте?
– Великолепна идея! – кимна Инара, докато тримата вървяха заедно към вратата.
На прага Нейт се спря и се обърна, за да погледне за последно спалнята на баща им.
– Все едно той току-що е излязъл оттук, нали? – промърмори.
В отговор Инара плъзна ръка в неговата и безмълвно изгаси лампите.
Двайсет и девета глава
26 декември, 1894 г., сряда.
Фермата Макелрой, остров Оркас.
МЕЙ ЛИН сряза конеца с треперещи ръце и отпусна безсилно тялото си назад на дивана.
Готово.
Най-накрая.
През всичките четирийсет и шест дена от заминаването на Ян-Тао насам тя не беше правила нищо друго, освен да бродира. Когато огладняваше, се присягаше към купата със студен ориз, която държеше редовно до обръча си за шиене. Когато гаденето започваше, повръщаше в кофата на пода до нея, без изобщо да си прави труда да я изпразва дни наред. Когато се изтощеше окончателно, поспиваше мъничко, защото само толкова ѝ се полагаше – имаше прекалено много работа за довършване. Когато болките започваха, тя не им обръщаше внимание и продължаваше да бродира.
Беше ѝ се наложило да слага ръкавици по време на работа, защото по пръстите ѝ се бяха образували пришки от постоянното триене в тях на иглата и на конците за бродерия. Постепенно тези пришки се бяха спукали и бяха започнали да кървят, а тя не искаше да оставя петна от кръв по красивата синя коприна. По този начин съвсем случайно най-сетне беше намерила приложение на ръкавиците за бели дами, които Джоузеф ѝ беше подарил и които тя така и не беше слагала досега.
Цялото тяло я болеше. Очите ѝ горяха. Главата ѝ пулсираше. Ала нищо друго не беше имало значение освен завършването бродерията, преди да е станало твърде късно.
И ето че сега тя беше завършена. Сцената се разстилаше пред нея с всички необходими подробности. Това беше сцената. Която Мей Лин беше започнала още преди седем години, но така и не смяташе за напълно завършена. Сега вече беше сложила точката. Беше успяла да разкаже цялата семейна история, включително и историята на собствената си смърт, която виждаше съвсем ясно.
Мей Лин седеше вцепенено и единственото, което се движеше от тялото ѝ, бяха очите ѝ, плъзгащи се по бродираната картина. Пред нея се разстилаше нощта, която промени всичко. Корабът. Кембъл. Баща ѝ. Баба ѝ. Водата – вихреща се, дърпаща я към бездната, присмиваща ѝ се. А под вълните беше самата Мей Лин, носеща се по течението с разперени ръце и крака, усмихната.
Усмивката не беше планирана. Беше предвиждала тази сцена да изобрази само ужаса и агонията, които ѝ беше причинила онази кошмарна нощ. Не беше смятала да бродира конкретни черти по собственото си лице, за да покаже по този начин, че е загубила същността си. Но точно в края, всъщност само преди броени минути, беше добавила тази усмивка и едва сега, когато седеше и съзерцаваше работата си, тя си даде сметка защо всъщност го беше направила.
Защото въпреки ужаса и трагедията онази нощ ѝ беше дарила Джоузеф, а след него и Ян-Тао, което означаваше, че историята завършваше щастливо.
Но само донякъде.
Другото предстоеше. През всичките тези години тя не беше престанала да усеща повика на водата. Беше чувала призива на предците си от вълните, протягащи ръце към нея изпод повърхността. Но ето че в крайна сметка тази вечер водата щеше да си получи своето, онова, което ѝ беше отнето с измама преди осем години. Тази нощ водата щеше да си получи Мей Лин.
Сега тя се усмихна на тази мисъл. Защото водата беше нейната съдба, а никой на този свят не можеше да избяга от съдбата си. Водата държеше баща ѝ, баба ѝ и съпруга ѝ, така че съвсем скоро и тя щеше да отиде при тях.
Тя внимателно сряза връзките, придържащи коприната към обръча за шиене, и сгъна завършения ръкав до малък квадрат. Де да можеше да го даде на Ян-Тао, за да го прикрепи към останалата част от робата! Но поне му беше предала по-голямата част от историята, пък и нали той скоро щеше да се върне за останалото!
После много нежно, сякаш повиваше дете, уви сгънатия ръкав в една риза на Джоузеф, която беше запазила тъкмо по тази причина. В ризата нямаше нищо особено освен факта, че Джоузеф беше облечен с нея в последния си ден във фермата. Именно с нея си го представяше Мей Лин, когато си спомнеше за последния им ден заедно. Надяваше се, че синът им също ще си спомни за баща си, докато се върне и извади бродерията.