Накрая се изправи неуверено на крака и се затътри към кухнята, където намери парче чиста мушама, в което уви целия вързоп, а накрая го стегна и върза с кафяв канап.
Преди силите ѝ да я напуснат окончателно, тя се затътри към стълбите, отвеждащи към горния етаж и спалните, и в общи линии се строполи върху най-долното стъпало – толкова бяха отслабнали краката ѝ. Пред нея се разкри второто стъпало. Дъската беше изтъркана от годините ходене по нея, а съвсем наскоро се беше сдобила със съвсем нови драскотини от сандъка на Ян-Тао. Пироните, които придържаха дъската към основите под нея, бяха разхлабени – случайно или нарочно, тя нямаше представа – и сега стояха под ъгъл в дупките си. Тя прокара ръка по тях, но не събра кураж веднага да вдигне дъската.
Никога досега не беше отваряла това скривалище. То принадлежеше единствено на Ян-Тао и пазеше неща, които едно малко момче смяташе за свои съкровища. Мей Лин нямаше никаква представа дали синът ѝ си беше взел нещо оттук, преди да замине, или тя ще открие всичко, скрито от него, заедно с неговите мечти и момчешки тайни. Нямаше представа и дали предпочита да открие съкровища или празнота – и в двата случая щеше да я заболи.
Изведнъж тръсна глава – нямаше време за сантименталности.
Хвана дъската, дръпна я колкото сили имаше, а после я раздвижи, докато пироните не поддадоха окончателно и цялата дъска не се озова в ръката ѝ. Остави я настрани и надникна.
Мрачно, но не и празно.
Поставени внимателно в дупката, създадена по естествен начин между първото и второто стъпало, се виждаха шишарки, камъчета и клонки, които безсъмнено бяха с огромно значение за сина ѝ. Близо до пода, пъхнато точно в нишата под първото стъпало, се виждаше избеляло зелено одеялце, което той беше разнасял навсякъде като мъничък. Мръсотията и дупките в него го правеха почти неразпознаваемо, но тя веднага разбра, че е то.
Под танцуващите светлинки на близкия фенер Мей Лин забеляза нещо, окачено на пирон, стърчащ от лявата стена на тази дупка. Въпреки протестите на болното си тяло тя се подпря на едната си ръка, а с другата се протегна към предмета и го измъкна. Когато видя какво беше закачил в скривалището си Ян-Тао, очите ѝ отново се насълзиха.
Бродираната кесия за пари на баща ѝ. Онази, която той беше пъхнал в ръцете ѝ на парахода със заръката да я скрие в пояса, с който се пристягаше тогава. Напълно беше забравила за тази кесия.
Буцата в гърлото ѝ изведнъж се пръсна и тя си даде сметка, че ридае. Ян-Тао трябваше да бъде тук! Малкият ѝ син не трябваше да бъде принуден да се разделя с майка си толкова скоро, след като изгуби баща си! Трябваше да живее тук и да продължава да складира съкровища в своето тайно скривалище!
Не беше честно! Откакто беше станала зряла жена, съдбата ѝ поднасяше единствено жестокост след жестокост, а сега тази жестока съдба беше белязала завинаги и живота на невинното ѝ дете!
Мей Лин бръкна отново в дупката, сграбчи забравеното му детско одеялце и го намачка на топка в ръцете си. Вдигна го към лицето си и се разхълца в меката памучна материя – сърцето ѝ се късаше от мъчението едновременно да го усеща така близо до себе си, а той да остава така далече. Одеялцето действително беше запазило полъх от неговия момчешки мирис. Тя го притисна към гърдите си и се разплака с глас.
Когато накрая в нея не беше останало нищо освен огромна празнота, Мей Лин изтри сълзи с полите си и си спомни защо е тук. За да остави наследството на сина си, където той щеше да го намери.
Остави одеялцето в скута си, вдигна вързопчето с ръкава и внимателно го постави в нишата под първото стъпало на мястото на одеялцето. После докосна с треперещи пръсти устните си, целуна ги и ги притисна към вързопчето с надеждата, че Ян-Тао ще почувства любовта ѝ в деня, когато се върне за наследството си.
Посегна да върне и одеялцето в скривалището, но се поколеба. Нямаше сили да се откаже от него. Вече се беше отказала от толкова много неща, така че защо да не задържи за себе си поне този символ?! Ян-Тао със сигурност щеше да я разбере.
Взела решение, тя натъпка одеялото в корсета на роклята си, за да бъде близо до сърцето ѝ. То обаче се плъзна веднага към кръста ѝ. Едва тогава Мей Лин си даде сметка, че роклята буквално виси по тялото ѝ – толкова беше изпосталяла. Ребрата ѝ стърчаха като на улично куче, ръцете ѝ приличаха на съчки и бяха точно толкова чупливи колкото тях. Знаеше, че ако се погледне в огледалото – което определено нямаше да направи – щеше да види срещу себе си напълно непозната жена.
С изненада установи обаче, че чезнещото ѝ тяло изобщо не я притесняваше. И без това съвсем скоро нямаше да има нужда от него, а духовете, които я обичаха и я чакаха, щяха да разпознаят душата ѝ без уловките на обвивката от кожа, коса и кости.