Затова тя бръкна обратно в пазвата си, извади одеялцето и го уви около врата си като шал. Така там си беше най-добре. Тъкмо щеше да усеща по-добре сина си, щеше да долавя мириса му. След това завърза около врата си и кесията на баща си. Тя също трябваше да се върне във водата, където ѝ беше мястото.
Върна внимателно дъската на стъпалото на мястото ѝ и постави пироните в дупките им. Сега обаче се налагаше да я закрепи здраво, за да запази скривалището на сина си в тайна от Кембъл и от когото и да било другиго. Беше обмислила много прецизно и тази част от плана си, защото, ако Кембъл откриеше дупката, със сигурност щеше да унищожи всичко, намерено в нея.
Оставаше още една задача. "Можеш да го направиш!" – каза си тя.
Трябваше да може!
Откри сандъка с инструменти на Джоузеф точно там, където го беше оставила – пъхнат зад печката, редом до нейните запаси от консерви. Оказа се доста по-тежък, отколкото си го спомняше преди два месеца, когато го беше оставила тук, но все пак успя да го издърпа, а след това да го завлече по пода чак до стълбите. Потта се стичаше на вади по цялото ѝ тяло, но тя отказваше да се предаде.
Със сили, които не подозираше, че са ѝ останали, тя закова пироните в дъската на стъпалото, здраво свързвайки я с основите, от които беше откъртена. Постара се тази дъска да не изглежда с нищо по-различна от всички останали. А после, за всеки случай, добави още няколко пирона и на долното стъпало.
Това беше единственото, което беше в състояние да стори. Огледа работата си и реши, че е достатъчно.
– Справи се много добре, Мей!
Макар че по принцип би трябвало да я стресне, звукът от този глас в стаята изобщо не я изненада. Сякаш през цялото време го беше очаквала.
Обърна се все така с чук в ръка и видя зад себе си Джоузеф. Той ѝ се усмихваше с такава любов, че въпреки сълзите си тя също му се усмихна.
– Знаех си, че ще се върнеш за мен! – прошепна тя.
Той протегна ръка към нея и отговори:
– Аз никога не съм те напускал!
Тя простря ръка, за да го хване, но точно когато би трябвало да усети докосването му, ръката ѝ премина през неговата, което ѝ напомни, че всъщност сега Джоузеф е дух.
Все така усмихната, тя върна инструментите обратно в сандъка им и го изтегли отново зад печката, където му беше мястото.
– Почти съм готова, Джоузеф! – съобщи на духа на съпруга си, докато набутваше за последно сандъка.
В отговор обаче чу гласа на баща си:
– Майка ти няма търпение да те види!
Мей Лин се извъртя и установи, че духът на Джоузеф беше изчезнал, а на негово място стоеше баща ѝ. Изглеждаше здрав и силен, какъвто го помнеше от годините им в Сиатъл.
– Татко! Липсваше ми! – закуца към него тя, но по средата на пътя спря, защото се сети, че няма да може да го прегърне, въпреки че толкова ѝ се искаше. – Добре ли си?
– Ще ми се нещата да се бяха наредили по-добре за теб, дъще моя! – отвърна с тъжна усмивка той.
– Не, татко – поклати глава Мей Лин. – Всичко е така, както трябва да бъде.
Огледа кухнята и осъзна, че вече няма причина да се задържа тук. Задълженията ѝ бяха изпълнени.
– Вече съм готова да тръгна.
Когато се озърна да види духа на баща си, установи, че и той е изчезнал.
– Ще се видим при водата – прошепна към празната стая.
Обиколи бавно къщата и изгаси малкото фенери, които беше запалила. В случай че тук все пак бяха останали някакви духове, тя ги помоли:
– Моля ви, пазете бродерията ми за Ян-Тао!
В отговор усети как я залива вълна на умиротворение и покой и разбра, че желанието ѝ ще бъде изпълнено.
Беше време. Бавно и придружавана на всяка крачка от болките, тя се отправи към задната врата и излезе насред мрачния двор. По безлунното небе проблясваха хиляди звезди, но гората около къщата приличаше на черна бездна.
Тя не се поколеба. Знаеше много добре къде отива. Знаеше също така, че нищо в тъмното не би могло да ѝ причини зло. Защото тя имаше съвсем основателна причина да бъде тук. Семейството ѝ я чакаше.
Когато стигна на брега, спря и се заслуша. Вълните се плискаха по каменистия плаж. Нещо пробяга по сухите листа в гората зад гърба ѝ, от върха на планината избуха бухал. Но това бяха единствените звуци, други нямаше. Нямаше го нито гласът на баща ѝ, нито гласът на съпруга ѝ.
Въпреки това започна да им говори, когато пристъпи напълно облечена в мастиленочерната вода.
– Идвам, идвам! – шептеше отново и отново, докато мразовитата вода се увиваше около крака ѝ и я придърпваше все по-навътре. Въздухът беше толкова студен, че дъхът ѝ се виждаше. – Идвам при вас!