Стомахът ѝ се преобърна от шока на студа, но това изобщо не я накара да спре. Краката ѝ вече трепереха и зъбите ѝ тракаха, докато говореше, но тя си знаеше, че това е само временно.
Когато водата достигна врата ѝ и одеялцето на сина ѝ, завързано там, тя най-сетне ги видя. Всичките. Джоузеф. Баща ѝ. Баба ѝ. Даже майка ѝ. Като че ли открай време бяха тук и я чакаха, те я наобиколиха, изпълвайки я с топлина и светлина.
Мей Лин направи още една крачка към тях и водата се затвори над главата ѝ.
Трийсета глава
29 август, сряда. В наши дни.
Езерото Юниън, Сиатъл.
РАНО на втората утрин след погребението на баща ѝ Инара помоли брат си да я остави на терминала за хидроплани "Кенмор" на път за работа, поради което беше подранила с цял час за полета си. За щастие от другата страна на паркинга имаше един "Старбъкс", където можеше да убие малко време, затова, след като се чекира, се запъти натам.
Поръча си чай с мляко и избра една масичка навън, за да наблюдава зазоряването над езерото Юниън. От мястото, където се намираше, се разкриваше гледка към южния бряг на езерото, където Музеят на историята и индустрията на Сиатъл съвсем скоро щеше да започне да приема туристи, но засега беше празен и сънлив. Може би някой ден, след като тя, брат ѝ и сестра ѝ разкриеха на света тайната си, тази сграда щеше да приеме сред експозициите си истинската история на китайската общност на града. А може би тя самата би могла да се свърже с управата на музея, за да им предложи идеята.
Плъзвайки поглед, тя забеляза, че слънцето вече се беше издигнало до върха на Капитолийския хълм на изток и съвсем скоро щеше да зареди с топлина въздуха, все още пазещ хладната свежест на нощта. Около основата на хълма се виеше тясна панделка коли, потеглили за поредния работен ден в града.
Ала колкото и красив да беше Сиатъл, тя копнееше да бъде на своя плаж, далече от тълпите, шума и натоварения трафик. Жадуваше да чува бриза, шептящ между дърветата на гората, а не бръмченето на колите или виковете на чайките, свили гнезда върху капаците на кофите за боклук. Мечтаеше да наблюдава слънцето как изгрява над планината Конститюшън, а не стоманата и бетона, които в момента изпълваха източния ѝ хоризонт.
Имаше нужда да бъде сама, за да осмисли всичко, което се беше променило в живота ѝ през последните няколко дена. Липсата на баща ѝ беше осезаема. А нейният мозък все още обработваше факта, че него вече го няма.
Инара отпи от чая си с мляко и проследи небето как изсветлява до бебешко синьото на лятото. Може би стана добре, че Даниел скъса с нея. Сега имаше нужда от време да бъде сама, за да скърби за баща си и да преработи плановете си за хотела, за да паснат на бюджета, с който разполагаше сега с напълно неочакваното си наследство.
Противоречието между радост и скръб, които изпитваше, буквално я разкъсваше. От една страна, беше на седмото небе, че щеше да задържи хотела си. Щеше да види мечтата си как оживява! Но, от друга страна, цената за тази осъществена мечта беше твърде висока – беше изгубила баща си.
По-добре да беше изгубила Ротси! Стократно по-добре!
Погледна часовника на смартфона си. Оставаха още четирийсет и пет минути до полета. Инара простена тихичко и се успокои с мисълта, че до обед щеше да си бъде у дома. Даже можеше да се обади на Том и да го помоли да се срещнат в къщата – колкото по-скоро подемеха наново работата по хотела, толкова по-добре! Набра номера му.
Той се изненада искрено, когато я чу, но за нейно щастие този следобед беше свободен. Тя затвори и пъхна телефона обратно в джоба си, доволна, че той не ѝ беше изказал своите съболезнования. Чашата ѝ за съболезнования беше започнала да прелива.
– Инара!
Дочула името си, тя се обърна, но не видя никого. После викът се повтори:
– Инара, насам!
Тя се извърна по посока на гласа и изживя истински шок.
Маргарет Чин! От всички хора на света точно тя! Вървеше право към нея откъм терминала. Помаха ѝ с една ръка, докато с другата притискаше златиста чанта към полата на съвършено изваяния си дамски костюм в бургундско червено.
Инара се изправи на крака и се запъти да я посрещне, като не преставаше да се чуди какво прави Маргарет Чин на езерото Юниън по това време на деня, облечена така, сякаш отиваше на делова среща.
– Добро утро, Маргарет! – възкликна тя и прегърна топло жената, която се беше държала толкова добре с нея въпреки болката, която тя беше причинила на сина ѝ. По-точно на цялото ѝ семейство.