– Този парк НЕ СЕ посвещава на паметта на Дънкан Кембъл, както беше планирано първоначално – казваше в момента Нейт. Инара затаи дъх в очакване на следващата новина. – Този парк се посвещава на паметта на всички онези, изгубили живота си в онзи трагичен ден на 1886 година и се кръщава на името на жената, която даде всичко от себе си истината за това да не бъде забравена! Дами и господа, добре дошли в мемориалния парк "Мей Лин Макелрой"!
При тези негови думи платното от статуята в центъра на парка беше смъкнато, за да разкрие изработена от бронз китайка, вперила поглед в морето, с тъжни очи и огромна бродерия в ръце. Инара чу как застаналата до нея Маргарет ахва и разбра, че тя е забелязала лицето. Защото като модел за образа на Мей Лин Инара беше дала на художника снимка на Каси. Той беше разполагал само с месец, за да създаде тази нова скулптура, поради което цената му беше скочила до небето, но си заслужаваше, ако ще и само заради този първоначален миг на изумление и възхита.
– О, Инара, прекрасна е! – възкликна Маргарет и прегърна топло Инара, без да сваля очи от статуята.
– Радвам се, че ти харесва!
– Но защо си я направила да прилича на Каси? – запита Даниел, застанал от другата ѝ страна, докато гледаше как сестра му позира за снимка до статуята и всички камери са насочени към нея, а репортерите се надпреварват да ѝ задават въпроси за новооткритата ѝ прапрабаба.
– Да не би да си мислиш, че тя има нещо против? – засмя се Инара.
– О, ни най-малко! – отговори Даниел. Нещо в гласа му обаче я накара да го погледне в очите, в които откри невероятна нежност и топлота. – Благодаря ти за това! За всичко това!
Тя знаеше, че той е съвсем наясно колко трудни ще бъдат за нейното семейство следващите няколко дни и може би седмици. Но знаеше също така, че той ще бъде неотлъчно до нея във всичко, което предстоеше, дори в най-лошото. Направи крачка към него, за да го целуне, и прошепна:
– Благодаря ти!
Отпуснал чело върху нейното, той промърмори:
– И аз имам изненада за теб, но те чака в Ротси!
Тя вдигна глава и отвърна:
– Надявам се следващата седмица да успея да се върна у лома, но засега се налага да остана, за да помогна на Нейт и Оливия да се справят с последиците от тази бомба, колкото и време да отнеме това, така че...
– Не се притеснявай! – прекъсна я той. – Моята изненада ще те чака, когато и да се върнеш, а когато решиш да го направиш, аз идвам с теб! Нямаме бърза работа. Но точно сега смятам, че там имат нужда от теб!
И кимна по посока на Нейтън, който беше заобиколен от огромна тълпа хора, замерящи го с въпроси и обвинения така, сякаш виновният за станалото беше той, а не Дънкан.
– Да, прав си. Ще бъде добре да му се притека на помощ. А с теб ще се видим по-късно в ресторанта на майка ти, нали?
– Мама обеща да задържи вечерята дотогава, докато се появиш. Така че не бързай, остани тук толкова, колкото трябва!
И с една последна целувка той я побутна към очакващата я тълпа.
Поемайки си сили и дъх, Инара застана зад Нейт и постави леко ръка на гърба му, за да го уведоми, че е с него. А за тълпите си лепна задължителната усмивка. От другата му страна застана Оливия. Тримата щяха да посрещнат безстрашно предстоящите предизвикателства и да сторят всичко необходимо да донесат покой на всички, разтърсени от тяхната новина.
– Много съм уморена, но и ужасно щастлива, че съм си у дома! – каза Инара на Даниел, докато излизаше от колата му в алеята на Ротси седмица по-късно. След всичко случило се тя най-сетне се чувстваше уверена да възприема къщата като своя. Да, беше си у дома. – Благодаря ти, че ме докара!
– Няма проблеми! Хей, майка ми като че ли е все още тук! – изрече и кимна по посока на колата, паркирана пред главния вход и осветените предни прозорци на имението. – Хайде да влезем да я поздравим!
Тя остави багажа си в колата и заобиколи, за да се хване за него, след което двамата закрачиха заедно през хладната синя привечер към хотела. Инара нямаше търпение да види какво са направили бригадите на Том за трите седмици, които тя беше прекарала в Сиатъл. Щеше да остане и повече, ако Нейт не ѝ беше събрал багажа и не я беше изритал да си върви.