– Всичко е под контрол! – беше ѝ казал той във връзка с пиар фиаското за "Премиер Маритайм Груп", последвало тяхното съобщение. – Наел съм екипа на Даниел, за да идентифицират жертвите и да издирят техни живи роднини, ако все още има такива. Така че най-лошото мина! Затова върви и бъди хотелиер!
Тя се беше засмяла на това определение, а после го беше прегърнала за довиждане. Хотелиер. Да, всъщност тя беше точно това. Напълно подходящо.
– Мамо, тук ли си? – провикна се Даниел, когато влязоха през централния вход.
– Сигурно е отзад в кухнята и не те чува... – започна Инара, но не довърши, когато зърна Маргарет, застанала в покритото наскоро с красиви плочки фоайе между рецепцията и огромен стъклен шкаф, какъвто нямаше преди. Тържествуващата усмивка на Маргарет накара Инара да се загледа по-внимателно в този шкаф и към онова, което беше в него. И изведнъж гърлото ѝ се скова. – Това да не би да е...
– Да, изненадата за теб! – отговори Даниел, недочакал целия въпрос. – Дадохме робата да я почистят и да я поставят на подвижна платформа заедно с твоя ръкав! Шкафът е с контрол на температурата и влажността, така че би стоял добре тук, в твоя хотел, стига да го искаш, разбира се!
Като в някакъв сън тя слезе по стъпалата и мина през фоайето, озовавайки се пред стъкления шкаф. Въздействието на цялата роба заедно с ръкава беше толкова силно, че ѝ се зави свят. Те бяха заедно, тук, на същото място, където Мей Лин беше изляла в тях цялото си сърце и душа.
Въпреки че робата беше почистена, на места беше все така пожълтяла и изтъркана. Контрастът между нея и ръкава беше забележителен и показваше колко много любов е била излята в тази роба. Независимо дали я беше обличал или не, Ян-Тао безсъмнено я беше ценил много, най-вероятно защото е била изработена лично от майка му. Подгъвът беше леко опърпан, сякаш робата е била влачена по земята.
На Инара все още не ѝ хрумваше защо Мей Лин или Ян-Тао са отрязали този ръкав и са го скрили. Но какво значение имаше всъщност? Радваше се, че са го направили, защото сега и тя, и всеки, който щеше да пристъпи в този хотел, щеше да вижда колко зашеметяващи са били някога цветовете. Ръкавът буквално светеше под осветлението около шкафа, аранжирано лично от Даниел, живите цветове разказваха историята си по почти триизмерен начин.
Но самата роба също разказваше своите истории. При това много по-ярко, отколкото Инара бе предполагала. Виждаше го, докато сега обикаляше около шкафа, оглеждайки експоната вътре от всички страни. Щяха да ѝ бъдат необходими няколко дена, докато огледа всичко добре. Това зайче ли беше там? Но не, после. По-късно щеше да се заеме с това.
Обърна се и видя, че Даниел и Маргарет я наблюдават.
– Сигурни ли сте, че искате да ги подарите на мен? Вера не ги ли иска? Или може би музеят?
– Смятаме, че трябва да бъдат при теб – отговори Маргарет, като стисна лекичко рамото ѝ. – Това е нашият начин да ти благодарим, че разкри нашето истинско родословие!
– Съвършени са! – възкликна Инара и прегърна майката на Даниел. Над рамото ѝ се усмихна и на него, допълвайки: – Не можете да си представите колко съм ви благодарна!
По-късно двамата с Даниел се отправиха към плажа през тъмната гора. След емоционалните и твърде напрегнати последни няколко седмици Инара имаше нужда да се върне сред покоя, с който този плаж винаги я зареждаше.
– Много се радвам, че огласихме истината! Постъпихме правилно, нали? – обърна се тя към Даниел, когато излязоха от гората на плажа. Дъхът ѝ се виждаше в хладния нощен въздух. Изключи фенерчето, което носеше, защото луната осветяваше всичко така, сякаш беше ден.
Запътиха се мълчаливо към отлива и застанаха точно на лунната пътека, простираща се по цялата водна повърхност.
– Знаеш ли – изрече приглушено тя, тъй като самата нощ като че ли призоваваше към тишина, – странно е как от всички хора, към които можех да се обърна за помощ във връзка с този ръкав, открих теб и ти накрая се оказа праправнук на жената, която го е изработила!
– И на мен ми е хрумвало – призна си той, притискайки я силно към себе си, за да я топли. – Мисля, че Мей Лин или Ян-Тао със сигурност имат пръст в тази работа. Стига да вярваш в подобни неща, разбира се.
Точно както Далия я беше върнала на мястото, на което тя принадлежеше, за да открие отново себе си, онази нейна същност, която си беше отишла заедно с майка ѝ.
– Да, мисля, че вярвам в подобни неща – отвърна тя.
Вдигна очи към ярката луна и започна да размишлява на глас:
– Според теб какво всъщност се е случило с нея? Дънкан не я е убил, това го знаем със сигурност.