Макар и да не го гледаше, тя го почувства как свива рамене.
– Може би никога няма да узнаем – отвърна тихо той.
В този момент ѝ хрумна една странна мисъл и тя се обърна към него.
– Според теб какво би си помислила Мей Лин, ако знаеше, че сме заедно? Смяташ ли, че няма да одобри, задето си свързан толкова силно с прапраправнучката на Дънкан Кембъл?
Даниел се замисли по въпроса, вперил поглед в лунната пътека пред себе си. Чертите на осветеното му от луната лице омекнаха, когато изрече:
– Знаеш ли, мисля, че тя одобрява. Мисля, че е простила на вашето семейство.
– Говориш така, сякаш тя все още е тук! – засмя се Инара.
Даниел обаче изобщо не се засмя. Когато се обърна към нея, тя забеляза, че изражението му е сериозно и замислено.
– Мисля, че наистина е тук! – изрече тихо. – Не я ли усещаш?
Усмивката на Инара застина и тя изрече:
– В този плаж има нещо особено, нали? Не мислех, че някой друг освен мен го усеща.
Сега беше ред на Даниел да се усмихне. Но точно тази усмивка беше за жената, оставила им своята история върху избродирания от ръцете ѝ ръкав.
– Аз го усещам – рече.
После я придърпа силно в обятията си, вдигна лицето ѝ към себе си и продължи:
– Именно ти откри нейната история! И отново ти върна нейното семейство тук, където е нейният дом! И най-вече пак ти направи нейния праправнук един много щастлив човек!
Устните му се впиха в нейните, топли и настойчиви. Инара се отпусна в обятията му, отвръщайки на страстта му със същата страст.
Някъде откъм водата се чу звук от пляскане на тюленова опашка по повърхността – звук, който отекна чак до плажа, където двамата стояха прегърнати. И тя разбра, че Даниел е напълно прав.
Мей Лин наистина одобряваше.
Бележка на автора
ВДЪХНОВЕНИЕТО за този роман се роди, докато през 2002 проучвах историята на архипелага Сан Хуан и попаднах на история от дневника на един от първите заселници, в която се разказваше за контрабандистите от деветнайсети век. Мълвата разказвала как един от тези контрабандисти веднъж забелязал, че е преследван от кораба на данъчните. И тъй като не желаел да бъде хванат с нелегални китайски имигранти на борда, цапардосал всички с бухалки по главите и метнал телата им през борда на корабчето си.
Историята се загнезди в съзнанието ми и остана там години наред. Но защо изобщо са пренасяли нелегално китайци? Защо са ги убили? Какво се крие зад всичко това?
А после научих за Закона за китайското изключване от 1882 година – имиграционен закон, прогонващ от САЩ всички хора от китайска националност и допускащ само някои търговци. Този закон е последван от закона "Гиъри" от 1892 година, дискриминиращ абсолютно всички китайски имигранти. Въпросните два закона са отменени едва през 1943 година с Обществен указ 199, който позволява влизането на китайци в Америка, но определя сурови квоти. Така на фона на тези силни антикитайски настроения в края на деветнайсети век белите жители на САЩ, живеещи в градовете от Южна Калифорния до Британска Колумбия, както и източно от Уайоминг и Колорадо, със сила и често с насилие започнали да гонят от пределите си всички китайци. Линчовете, разстрелите и побоищата над тези хора станали нещо обичайно.
Колкото повече научавах, толкова повече се ужасявах от етническото прочистване, провеждало се в онези години – факт, който удобно не се споменава никъде в съвременните учебници по история.
Макар и художествена измислица, сюжетът на този роман се базира на истински събития. На 7 февруари 1886 година китайските граждани на Сиатъл – повече от триста и петдесет човека и голяма част от тях законни жители на САЩ – наистина са били прогонени от града. Уплашени за живота си, те си купуват билети за парахода "Кралицата на Пасифика", пътуващ за Сан Франциско. Но малко преди отплаването на парахода в случая се намесва губернаторът на територия Вашингтон Уотсън Скуайър, който заповядва на антикитайски настроените тълпи да прекратят насилието и да се оттеглят, и въвежда военно положение в града. Съдия Роджър Грийн разпитва един по един всички китайци, включително онези, платили си за пътуването на парахода, и ги информира, че имат право както да напуснат Сиатъл, така и да останат в него. Избралите да останат са поставени под специална защита.
Китайците, избрали да останат, са ескортирани обратно по домовете си от местната гвардия, стрелковия полк на Сиатъл и кадетите от военното училище, мобилизирани, за да защитават китайците от гневната тълпа, която все още се бунтува и иска да ги прогони от града. След няколкомесечни безредици мирът най-сетне е възстановен. По време на тези бунтове загива само един човек, при това от недоволстващите. Избралите да напуснат града китайци достигат по живо, по здраво до Сан Франциско.