– Ще ви измъкна от всичко това – прошепна баща ѝ на китайски, спирайки за миг до нея на дървения тротоар. – Не се отделяй от мен!
Думите му ѝ дадоха точно куража, от който имаше нужда, за да се влее заедно с него в потока от хора на калната улица. Кракът ѝ се приземи върху купчина конски изпражнения и тя усети, че се подхлъзва. Предвид допълнителната тежест на баба ѝ, която я теглеше назад, като че ли нищо не беше в състояние да спре падането ѝ.
Но в този момент две силни ръце я сграбчиха и вдигнаха на крака заедно с баба ѝ, все така здраво обгърнала врата ѝ с ръце. Мей Лин извърна очи, за да види кой ѝ е помогнал и установи, че това е най-малкият от братята Янг. Усмихна му се в знак на благодарност, но той само се смръщи и се обърна, побутван напред от дулото на пушка.
Същата тази пушка обаче се впи в нейното тяло и тя чу зад гърба си:
– Движение, момче!
Тъй като нямаше никакъв избор, Мей Лин се подчини. С раздирани от болка мускули на краката и гърба и с далеч по-унищожителния огън на страха, изпепеляващ гърдите ѝ, тя тръгна надолу по хълма по посока на брега заедно с останалите китайци, изкарвани и прогонвани от домовете си.
– Сине мой, насам! – достигна до нея гласът на баща ѝ откъм уличката между неговия магазин и съседната пералня. Извън дома им той за нищо на света не би използвал името ѝ, но тя познаваше отлично гласа му.
Колкото ѝ беше възможно по-бързо с този товар на гърба си и с белите дяволи, подкарали всички напред, тя се отправи към уличката, където завари баща си, притиснал гръб о влажната дървена стена. Погледът му се стрелкаше във всички посоки зад нея.
– Бързо, насам! – извика тихичко той, откъсна се от стената и се насочи навътре в уличката, отвеждайки ги на безопасно място и към шанса все пак да останат в тази страна. Или поне така се надяваше тя.
– Хей, вие там! Спрете!
Крясъкът ги накара да ускорят ход. Мей Лин извика на помощ всичките си вътрешни сили, за да се движи, въпреки че тежестта на баба ѝ я караше да се чувства така, сякаш сънува, че се опитва да бяга, обаче краката ѝ отказват да се подчинят. Продължи да върви напред, дори когато чу зад себе си стъпки, които приближаваха.
Единственото, което видя в следващия момент, беше някакво тъмно петно, което мина пред нея, а после как баща ѝ пада в калта. За да не се строполи върху него, Мей Лин спря толкова рязко, че се олюля. После видя как белият мъж сграбчва за яката баща ѝ, изправя го и насочва към него юмрук, голям колкото лицето му.
– Къде мислиш, че отиваш, бе? – извика мъжът и без да чака отговор, заби юмрука си с такава сила в бузата на баща ѝ, че едва не отнесе главата му. А след това черните му мустаци се извиха над усмивка, която накара студената мъгла да се забие дълбоко в костите на Мей Лин.
– Бок гуей, спри! Пусни го! – разкрещя се баба ѝ отзад и засипа въпросния бок гуей – белия дявол, с бясна тирада, макар да знаеше, че той не разбира нищичко от думите ѝ. Мей Лин се опита да смъкне старицата от гърба си, за да помогне на баща си, то баба ѝ впи ръце толкова силно във врата ѝ, че едва не я задуши. – Не, Мей Лин! – прошепна в ухото ѝ. – Той ще удари и теб!
Като си даде сметка, че старицата е напълно права, Мей Лин я повдигна по-стабилно на гърба си, а след това пое дълбоко с гърди така необходимия за дишане въздух.
Баща ѝ беше най-милият човек, когото тя познаваше. Никога не повишаваше глас нито на нея, нито на младежите, които идваха в магазина му в дните на получаването на надниците, нищо че се държаха като прасета с изискванията си. Никога през живота си не беше участвал в ръкопашен бой. Затова сега гледката на баща ѝ пребит и обезчестен по такъв начин я разтърси безмерно, сякаш не той, а тя беше получила тези юмручни удари. Не можеше да стои така и просто да гледа! Трябваше да направи нещо!
Привеждайки се от кръста, за да не изпусне баба си от гърба си, Мей Лин хвана ръката на белия дявол, преди да е успял да стовари отново юмрук върху окървавеното лице на баща ѝ, и изрече с най-добрия си английски:
– Моля ви, сър! Моля ви, не го удряйте пак! Ще отидем на кораба с останалите. Няма да ви причиняваме повече никакви неприятности!
Точно в този момент в уличката отекна изстрел от пушка. През сърцето на Мей Лин премина ужас и тя погледна право към баща си, търсейки в него признаци за огнестрелна рана. Но раните му като че ли бяха само от побоя, а не от пушка, при това той все още дишаше. Баба ѝ продължаваше да реве в ухото ѝ, предупреждавайки я да не се меси, за да не набият и нея. Обаче Мей Лин само затвори облекчено очи и от гърдите ѝ се изтръгна една треперлива въздишка.