Когато отново ги отвори, видя белият мъж все така да държи баща ѝ за яката в окървавените си юмруци, но иначе гледаше някъде зад нея, по посока на улица "Вашингтон", откъдето дойдоха изстрелите. Онова, което видя, накара устните му да се разтеглят в самодоволна усмивка, но Мей Лин не се обърна, за да провери каква е причината за нея. В момента най-важната ѝ задача беше да изкара и трима им живи от тази проклета уличка.
– Моля ви! – повтори. – Ще отидем на кораба!
Когато черните му очи най-сетне се насочиха към нея, тя зърна в тях такава неподправена злоба и омраза, че краката ѝ се разтрепериха. Изпъна гръб толкова, колкото ѝ позволяваше тежестта на баба ѝ, надявайки се по този начин да скрие ужаса, който се носеше на горещи пориви през вените ѝ.
Мъжът изръмжа отвратено, захвърли баща ѝ на земята и докато тупаше погнусено ръцете си една в друга, изрече с ехидна усмивка:
– Напълно си прав, момче! – Срита баща ѝ. – Сега се махайте, преди да съм решил друго!
Мей Лин стори всичко по силите си, за да помогне на баща си да се изправи. Едното му око беше подпухнало и затворено, от носа му и от една рана на бузата му се стичаше кръв. В гърдите на момичето се надигна гняв, измествайки бързо страха ѝ. Баща ѝ не беше сторил нищо лошо. На никого. Никой от тях не беше сторил нищо лошо. Единственото им престъпление беше, че са китайци – твари, които белите хора на Америка считаха за по-долни и от добитък. Нямаше значение, че китайците бяха построили техните железопътни линии, че сечаха дърветата им, за да им осигурят дърва за огрев, и че консервираха сьомгата им. Китайците бяха работили точно толкова здраво, колкото и всеки бял човек в тази страна, ако не и по-здраво, а ето че сега ги изригваха. Нежелани. Нечисти. Като досадни мухи.
– Сине, трябва да тръгваме!
В гласа на баща ѝ се долови предупреждение и тя разбра, че е забелязал гнева в душата ѝ. А тя не вярваше на гласа си от страх да не излее този гняв върху белия мъж и така да го накара вече да пребие баща ѝ от бой. И да го убие. Отрезвена от тази мисъл, Мей Лин само кимна и пое напред в крак с баща си, докато той куцаше обратно към главната улица.
Когато стигнаха отново до дървения тротоар, тя се олюля и спря. Бяха ѝ необходими всички усилия на волята да се задържи права при гледката, която я чакаше тук. Проснат в калта пред тях лежеше най-малкият от братята Янг, онзи, който ѝ беше помогнал преди малко. Задната част от главата му липсваше, отнесена от куршум и на нейно място зееше огромна кървава дупка, за която Мей Лин знаеше, че ще я преследва всеки миг, в който затвори очи. Невиждащите му очи се взираха в уличката, от която те току-що бяха дошли. Минаващите покрай него китайци само извръщаха глави.
– Хайде, движение! – заповяда зад тях мустакатият бял мъж и я сръга в гърба.
Баща ѝ я дръпна за ръката и най-сетне краката ѝ изпълниха заповедта на мозъка ѝ, въпреки че тежестта, която носеше на плещите си, беше непоносима. И не ставаше въпрос само за тежестта на баба ѝ. Тримата заедно заобиколиха трупа и се насочиха надолу по улицата, към каруцата, която щеше да ги откара на големия параход.
Трета глава
27 май, неделя. В наши дни.
Имението Ротси, остров Оркас.
ОЛИВИЯ се качи на горния етаж, за да проведе телефонен разговор със семейството си, но Инара продължи да седи пред бродирания ръкав и да го съзерцава. Внезапно дочу звук от двигател на кола, спираща отвън. И това я накара да си спомни, че бяха оставили портите на имението широко отворени. Всеки би могъл да влезе.
Набързо зави ръкава в парчето син кариран памучен плат и го остави на масата, а после се втурна към прозореца на дневната, дръпна дантелената завеса и надникна.
Точно до колата ѝ беше паркиран доста поочукан, стар зелен пикап, пълен догоре с инструменти. Едър мъж с ръждива на цвят, късо подстригана коса, облечен в работно яке, тъкмо крачеше по посока на главния вход на имението.
Макар и изпълнена с известно неудобство, Инара хукна навън и се провикна:
– Ехо! С какво мога да ви помогна?
Изобщо не възнамеряваше да позволява на някакъв си непознат да се размотава неканен из имението на семейството ѝ.