– Да. Благодаря, татко!
– Не бързай да ми благодариш, Нара! Нека първо видим как ще тръгне тази твоя реконструкция!
Четвърта глава
7 февруари 1886 г., неделя, в късния следобед.
Сиатъл, територия Вашингтон.
– ДОБРЕ ЛИ СИ, найнай? – попита Мей Лин за пореден път, въпреки че баба ѝ я беше уверила многократно, че е съвсем добре. И двете си знаеха обаче, че въпросът е безполезен. Когато се бяха качили на борда на "Принцът на Пасифика" им беше съобщено, че койките в трета класа са препълнени и че единствените свободни места са каютите в първа класа на главната палуба. След това им беше заповядано да платят по дванайсет долара за билет за всеки от тях, което, естествено, те направиха от страх да не ги убият. Щяха да пристигнат в Китай със съвсем малко пари за началото на новия им живот. Но както ѝ беше напомнил баща ѝ, поне бяха живи и се имаха един друг.
След като се бяха настанили в каютата си и след като се беше погрижила за раните на баща си, Мей Лин беше застанала на прага с надеждата да разбере откъде би могла да набави храна за себе си и семейството си. Ала не беше срещнала никаква отзивчивост. От момчетата в бели униформи, чиято работа очевидно беше да поддържат всичко чисто и блестящо, до офицерите в сини униформи, които ревяха заповеди, всички до един се правеха, че изобщо не я виждат. След като параходът най-сетне се беше откъснал от доковете малко след четири следобед, отплавал много по-късно от обявения час, тя беше събрала кураж лично да слезе на долната палуба и да потърси нещо за ядене. В килера беше открила самун сух хляб, който беше скрила под ризата си и занесла на семейството си. Не че това беше успяло да ги нахрани.
– Добре съм – отговори баба ѝ на поредния ѝ въпрос, седнала на двойното легло и облегната на стената на каютата. – Просто съм уморена. Ти също трябва да си починеш.
С тези думи тя се смъкна надолу и легна до бащата на Мей Лин, който отдавна спеше. За самата Мей Лин нямаше място, но за нея това изобщо не беше проблем, защото не възнамеряваше да спи.
Приведе се отново над баща си, притеснена, че толкова дълго спи. Кожата около едното му око и по цялата му буза беше подпухнала и виолетова. Мей Лин се беше погрижила за раните му, колкото бе могла, но по кърпата, поставена под бузата му, продължаваше да капе кръв. Макар да не бе изрекъл нито думица, за да се оплаче, фактът, че беше заспал почти моментално, след като беше изял сухия си комат хляб, подсказваше на Мей Лин, че раните му са много по-сериозни, отколкото той даваше вид.
Изтощена от тревоги и страх, тя се свлече на единствения стол в каютата и отпусна глава на стената зад нея. Усещаше ръмженето на двигателите под краката си, докато параходът пореше водите на пролива Пюджит, отдалечавайки я завинаги от Сиатъл и от нейния дом. През единствения илюминатор зърна последния лъч светлина, заливащ с червени краски острова, покрай който минаваха. Наближаваше залез-слънце и тя си даде сметка, че не може повече да се крие от истината. А истината беше, че тя никога повече нямаше да види дома си. Отвеждаха ги в Китай.
Откъм леглото се чу тихо стенание. Мей Лин скочи от стола и се втренчи в двамата му обитатели. Един бърз поглед беше достатъчен, за да потвърди, че баба ѝ се беше отдала на блажен сън, но разбитата от побоя глава на баща ѝ се мяташе насам-натам.
– Шшт, татко! В безопасност си! – промърмори тихичко тя и постави ръка върху подпухналата част на главата му точно там, където обръснатото се срещаше с гарвановочерната опашка, падаща зад гърба му. Безпомощният му вид я плашеше. Нямаше представа какво ще прави, ако го изгуби. Беше прекарала целия си кратък живот само с двама души – баща си и баба си.
Майките и бавачките на белите деца им бяха забранявали да играят с нея, а деца с дръпнати очи от нейната раса почти нямаше. Повечето китайци в Сиатъл бяха ергени, които бяха дошли да работят тук и да изпращат пари на семействата си в родината. Китайските семейства бяха изключителна рядкост, а в нито едно от тях нямаше деца на възрастта на Мей Лин. Затова тя познаваше само двама души на този свят. Баба ѝ я беше научила на всичко, което имаше да се знае за китайската култура и за воденето на домакинството. Работата в магазина на баща ѝ пък я беше научила да говори, чете и пише на английски, както и на основното за американската култура. Семейството ѝ беше целият ѝ живот. Затова се надяваше от все сърце баща ѝ да се оправи.
Сега той простена отново в съня си. Тя трябваше да направи нещо, каквото и да е, само и само да облекчи болката му.