И тогава се сети. Беше чула, че на този кораб са натоварени всички китайски жители на Сиатъл. Значи и Джонг Ли трябваше да е някъде на борда.
– Баба, отивам да потърся помощ! Ще се върна колкото мога по-скоро! – прошепна в ухото му.
След това се плъзна бързо през вратата на каютата, гмурвайки се в мразовитата привечер, решена на всяка цена да намери билкаря, който се беше грижил за всички болни и ранени китайци в Сиатъл. Щеше да го открие на всяка цена, ако ще и да се наложи да претърсва всеки ъгъл на парахода.
Тръгна напред и мина покрай дървените спасителни лодки, покрити с брезент, насочвайки се към стълбите, по които беше минала и преди, когато търсеше храна. Но преди да успее да стигне до стълбите, на няколко метра от нея се отвори врата и оттам излязоха двама стюарди в униформи. Това ѝ даде една идея, идея, която може би беше по-добра от търсенето на Джонг Ли.
Младите мъже бяха потънали в задълбочен разговор и очевидно не я забелязаха, но когато си спомни, че всъщност изглежда като момче и че момчетата могат да правят такива неща, Мей Лин им препречи пътя и ги принуди да я видят.
– Моля ви, господа – започна тя на най-добрия си английски, с подобаващо сведени очи, – баща ми е ранен и се нуждае от медицинска помощ. Дали няма лекар на този кораб? – И надникна предпазливо, за да види реакцията им.
Но нито един от двамата не изглеждаше трогнат от молбата ѝ. Мъжът с луничките обърна глава към парапета и се престори, че тя не говори на него. Другият прочисти гърло, но и той не каза нищо. Тя повтори по-високо молбата си.
Те не само продължиха да я игнорират, но и този път я избутаха и подновиха разговора си, сякаш нищо не се беше случило.
Капки солена вода от морето напръскаха лицето ѝ, докато гледаше как двамата младежи се отдалечават от нея, но тя изобщо не обърна внимание на вледеняващата им милувка. Кожата ѝ по-скоро гореше от яростта, която се втурна през нея.
От момента на събуждането си тази сутрин тя беше подложена на нечовешка жестокост от страна на белите хора, които бяха убедени, че я превъзхождат. Беше чувала предостатъчно истории за побоища, бесене, разстрели и всевъзможни други зловещи прояви на несправедливост от страна на белите мъже към китайците от Калифорния чак до Уайоминг, затова днес им беше позволила да я прогонят от дома ѝ. Затова се беше качила на този кораб. Беше платила дори за билет, какъвто не искаше, за пътуване към страна, в която не желаеше да ходи. Но според нея не би трябвало да има значение, че тя е китайка, а мъжете, които сега се отдалечаваха от нея, бяха бели. В крайна сметка всички бяха човеци, а този факт повече от всичко останало даваше правото на баща ѝ да получи помощ.
Без да осъзнава какво прави, тя закрачи с широки крачки към двамата стюарди, потупа по рамото рижия и изрече:
– Извинете, но моят баща се нуждае от лекар! Веднага! Къде мога да открия такъв?
Двамата мъже я зяпнаха, но после погледите им се срещнаха и те избухнаха в задружен смях.
– Доколкото знам, корабният лекар не е на разположение – изрече по-високият, с тъмната коса, като сръга приятеля си.
– Ти просто слез долу при другите жълтурковци. Там е по-топло – допълни онзи, когото тя беше потупала. Очите му бяха по-благи и в тях тя съзря проблясък на нещо, което доста приличаше на срам.
– С удоволствие бих се върнал на топло, но само след като баща ми бъде прегледан от лекар! – рече.
Вместо да отговори, по-старият и по-грубият от двамата изпъна рамене, сграбчи ръката на приятеля си и извика:
– Хайде, Ралф! Имаме заповеди, както знаеш!
Но Ралф се поколеба.
– Съжалявам – прошепна ѝ тихичко. – Заповядано ни е да не се месим, защото... – И преди да успее да довърши изречението си, другият стюард успя да го извлече далече от Мей Лин.
А на нея ѝ се прииска наистина да беше момче. Ако беше, можеше да настигне тези двамата и да им покаже какво мисли за безценните им заповеди с няколко юмрука. Това като че ли беше единственият глас на разума, в който белите мъже се вслушваха.
Но само се завъртя на пети и се насочи отново към стъпалата, връщайки се към първоначалния си план за Джонг Ли. Внезапно вниманието ѝ беше привлечено от врата с надпис "Лоцманска кабина", осветена отвътре. Сигурно там се намираше мъжът, който командваше кораба. Може пък да успее да го убеди да помогне на баща ѝ. В крайна сметка си бяха платили за превоза, при това щедро!
Без изобщо да ѝ пука за последствията, тя се насочи към вратата и хвана бравата, за да я отвори. Точно в този момент нечий глас отвътре я накара да замръзне на място.