– Сигурен ли сте за изхвърлянето на товара, сър? – запита гласът с приглушен тон, което накара Мей Лин да заключи, че човекът не желаеше да бъде подслушван.
– Че к' во друго, капитане! – отговори друг глас с доста силен чуждестранен акцент, какъвто Мей Лин не беше чувала досега. Акцент със странна напевност в края на думите и доста провлачени гласни, които я затрудняваха да ги различи една от друга. – Как шъ си позволя да държа тъз паплач дълго на кораба си?! Никой уважаващ себе си човек не би спал на койка, на която някога е лежал мръсен жълтурко! Колкото по-скоро се отървем от тях, толкоз по-добре! Колко още, докато стане сгода да разтоварим?
– Първо трябва да излезем от проливите – отговори капитанът. – Надявам се не искате теченията да довлекат всички трупове обратно на брега, нали?
– Че си прав, прав си, капитане. Ама да знайш, че колкото по-скоро изхвърлим товара, толкоз по-добре!
Хлад, който нямаше нищо общо с леденостудения вятър на палубата, прониза тялото на Мей Лин и я закова на място. Да изхвърлят товара... трупове...
И този товар бяха тя и всички останали китайци от Сиатъл?
Истината я удари толкова силно, че Мей Лин я почувства физически. Залюля се назад от металната врата с ръка, все така увиснала във въздуха, канеща се да сграбчи бравата.
Значи те не отиваха в Китай.
Отиваха на дъното на океана.
Не, сигурно не беше разбрала правилно. Разбира се, че не беше разбрала правилно! Хората не изхвърляха цели кораби с други хора в океана. Даже белият дявол не би могъл да извърши подобно масово убийство, само защото не харесва китайците!
Но вече се беше случвало, нали? През последните двайсет години бяха избити цели китайски общности по цялото крайбрежие на Америка, особено след като преди четири години американците бяха приели Закона за китайското изключване. Защо и това сега да звучи невероятно?
Разтреперана като лист, тя запристъпва назад, все по-далече от вратата и от злото, скрито зад нея.
Преди края на тази нощ тя и семейството ѝ щяха да бъдат мъртви. Но истината беше твърде кошмарна, за да я обгърне в цялата ѝ пълнота.
Сети се за баба си, която спеше в каютата. Въпреки че беше голям инат и още по-голям педант по отношение на обноските, баба ѝ беше нейната опора в този живот. Тя беше единствената майка, която Мей Лин беше познавала. Именно баба ѝ беше жената, която я беше научила да чете и пише на китайски. Беше я научила да готви, да чисти и да се грижи за техния дом. Беше я научила още как да бродира изящните кесии за монети, които продаваха в магазина на баща ѝ – стока, благодарение на която семейството ѝ печелеше достатъчно, за да си позволи всяка неделя да слага на трапезата си по цяло пиле. И пак баба ѝ беше тази, на която ѝ хрумна Мей Лин да се облича като момче, когато започна да се позакръгля на определени места и да привлича вниманието на мъжете из града.
И баща ѝ! Баща ѝ, който беше довел бременната си съпруга и нейна майка в Америка, където възнамеряваше да стане преуспяващ търговец и да отгледа силни синове. Вместо това беше изгубил съпругата си и беше отгледал дъщеря – ала нито веднъж не се беше оплакал от съдбата си и винаги се беше отнасял към Мей Лин така, че тя да се чувства обичана и желана. Наричаше я неговите "хиляда къса злато". Макар да не познаваше особено много други китайски деца в Сиатъл, тя открай време си знаеше, че е рядкост един баща да държи толкова много на дъщеря си. И сега мисълта, че този силен и почтен човек ще срещне края си по подобен начин, като мръсен и безполезен товар – и самата тя не можеше да стори нищо, за да го предотврати – накара Мей Лин да се почувства като парцалена кукла, без кости.
Едва кретаща, тя повлече крака към парапета. Наведе се и неколкократно изхвърли от стомаха си малкото, което имаше в него. През призмата на сълзите си видя как слюнката, капеща от устата ѝ, бива подхваната от вятъра и пада във водовъртежа на черните води под нея. Ръцете ѝ постепенно се изплъзнаха от металните перила – въпреки зимния студ бяха покрити с пот.
Някакъв шум привлече вниманието ѝ. Обърна се точно навреме, за да види как вратата на лоцманската кабина бавно се отваря. Мей Лин се хвърли светкавично в сенките до една от спасителните лодки, сви тялото си колкото можа повече и затаи дъх.
Същите два гласа като преди. Този път обсъждаха морски мили и океански течения. Мей Лин сграбчи с две ръце въжето, което държеше спасителната лодка, и си наложи да не издава никакъв звук въпреки конвулсиите в стомаха си и треперливото си дишане.
За нищо на света не желаеше да ги вижда. За нищо на света нямаше да се унизи да моли за живота на семейството си. Това не бяха мъже – бяха демони. Демоните не се вслушват в гласа на разума.