Докато минаваха покрай скривалището ѝ, тя се обърна, за да хвърли поглед на мъжете, които щяха да сложат край на живота ѝ. И двамата бяха изненадващо млади, с не повече от десетина години повече от нейните седемнайсет. Единият от тях не се виждаше много добре заради високо вдигнатата яка на куртката и спуснатата ниско над очите капитанска шапка. Но другият беше по-важен. Онзи със странния акцент. Онзи, на когото се подчиняваше капитанът. Той беше главният виновник.
Той вървеше с походката на човек, съзнаващ властта си. Фенерите на палубата светеха достатъчно силно, за да разкрият чертите му в подробности, макар Мей Лин да беше в състояние да го види само в профил. Мъжът не носеше шапка. Късата му рижа коса беше разделена на път точно в средата на главата му и завършваше малко над ушите. Вежди в същия риж нюанс минаваха в права линия точно над очите му, които изглеждаха мъртви, въпреки че той се засмя на нещо, изречено от капитана. Съвършено прав нос завършваше над движещите се тънки устни, макар че бученето в главата ѝ не ѝ позволяваше да го чуе какво казва.
Рядко беше имала причина да изпита презрение към друго човешко същество, но в случая с това тук омразата пламна неудържимо. Отново ѝ се прииска да беше момче, защото тогава щеше да притежава силата, необходима ѝ да го сграбчи и да го метне през перилата на кораба, преди той да е успял да стори същото със семейството ѝ и с всички останали невинни китайци на долната палуба.
В мига, в който се изгубиха от погледа ѝ, Мей Лин се втурна към каютата, където спяха баба ѝ и баща ѝ.
– Какво има, сине мой?
Това я накара да вдигне рязко глава. Зърна баща си, едва държащ се на крака, подпрян на вратата на тяхната каюта, като че ли беше решил да тръгне да я търси, но не беше успял да стигне по-далече от прага. Тревогата, изписана по лицето му, прониза гнева на Мей Лин като стрела.
Тя се олюля и за миг се закова на място. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Трябваше да каже на баща си. Той можеше да измисли начин да ги спаси. И преди беше плавал на параход, така че може би знаеше място, където биха могли да се скрият, докато корабът спре на пристанище.
Хукна към него. Искаше ѝ се да скочи в скута му и да се сгуши в него, както когато беше дете и знаеше, че той ще я защити от всички злини на света. Вместо това вдигна ръка и нежно погали здравата половина на лицето му. Вглеждайки се в очите му, зърна болката, която той никога нямаше да признае, че чувства.
– Много ме боли, че те боли! – промълви.
Той отпусна за миг лице в дланта ѝ, от което сърцето я заболя още повече. Тази благородна, храбра душа не заслужаваше съдбата, която му бяха подготвили другите! Той повече от всички други на света не заслужаваше това!
– Кажи ми, дъще, каква е причината за това изражение на лицето ти? – прошепна баща ѝ.
Мей Лин затвори очи и се опита да задържи този миг поне за мъничко, защото знаеше, че заговори ли, думите ѝ ще променят всичко. Точно сега все още бяха семейство, в което всички се грижеха един за друг. След като му кажеше каквото беше чула, щяха да се превърнат в семейство, което се бори да оцелее или просто плаче заради неспособността си само да избира съдбата си.
Сълзите рукнаха от очите ѝ, преди да успее да ги спре, затова тя просто стисна очи и промълви:
– Прости ми, баба, но трябва да ти кажа нещо. Нещо, което дори не мога да изрека!
Усети го как се вцепенява под дланта ѝ и това я накара да отвори очи. Изведнъж зареден с неизвестно откъде появила се енергия, той хвърли през рамо поглед към спящата си майка, после затвори тихо вратата на каютата и попита дъщеря си:
– Някой нарани ли те? Някой мъж?
Плъзна ръка по главата ѝ и надолу по ръцете ѝ, оглеждайки я за белези от насилие. Даже в сумрачната светлина на палубните фенери се виждаше съвсем ясно, че е пребледнял като платно – с изключение на местата на синините му.
Искаше ѝ се да го върне обратно в леглото, но знаеше, че той няма да го позволи. Затова само поклати глава в отговор на въпроса му и прошепна:
– Не, не е това.
– Тогава кажи ми какво е!
Въпреки бледността му гласът му прозвуча силно както винаги и това беше достатъчно, за да даде на Мей Лин тласъка, от който се нуждаеше.
Преди да започне, тя се огледа добре във всички посоки. Макар да изглеждаше, че са съвсем сами на влажната, изпъстрена със сенки палуба, Мей Лин се приближи максимално до баща си и зашепна в ухото му:
– Случайно чух разговор между капитана и неговия началник. Няма да ни закарат в Китай.