– Но аз не мога, татко! Не мога да го направя! – почти извика тя, като клатеше глава и отстъпваше от парапета и ужасяващата чернота под него.
– Дъще, погледни ме! – изрече баща ѝ, сграбчи здраво ръцете ѝ и доближи кървящото си лице до нейното. – Нямаш друг избор! Ако искаш да живееш, трябва да скочиш! – Погледът му се плъзна над водата към острова, а после отново се върна към нея. – Съвсем скоро ще подминем острова! Трябва веднага да скочиш!
– Не, не мога! – заклати глава тя. – Не мога!
– Можеш! – изрече властно той, дръпна я към себе си и я притисна крепко в обятията си. – Нека предците бдят над теб!
Мей Лин усети как параходът се разтресе под краката ѝ, сякаш поел треперенето на собственото ѝ тяло.
– Нямаш друг избор! – просъска баща ѝ. И преди тя да разбере какво става, той вече я беше избутал до студения метал на корабните перила. – Хайде, качвай се!
Пета глава
31 май, четвъртък. В наши дни.
Центрачната част на Сиатъл.
– ЗДРАВЕЙ, ЗОУИ! Може ли да ме свържеш с баща ми? – изрече Инара в блутута на телефона, докато лавираше с колата си сред натоварения трафик в централната част на Сиатъл.
Беше поела обратно към острова с кола, натъпкана до тавана, но току-що си беше дала сметка, че цяла седмица така и не се беше сетила да попита баща си за ръкава. Приготвянето на багажа ѝ и подготовката за започването на работата по хотела бяха запълнили всяка минута от нейния ден. Едва вчера беше намерила време да се срещне с мениджъра. "Човешки ресурси" на "Старбъкс", за да му съобщи, че отказва работата. Срещата беше преминала бързо и твърде неловко, ала въпреки неприятното преживяване тя беше напълно убедена, че е взела най-правилното решение за себе си.
Което беше ужасяващо. Ами ако допуска огромна грешка?
– Не е възможно, Инара, съжалявам! – отговори личната асистентка на баща ѝ. – Поръчал ми е да не го безпокоя по абсолютно никаква причина по време на срещата му с изпълнителните директори на "Ю Йи". В момента се намират на ключов етап от преговорите.
– О, да бе! Напълно забравих, че китайците вече пристигнаха. Е, в такъв случай му предай, че ще му звънна по-късно – отвърна Инара и затвори.
Погледна часовника си и видя, че се движи напълно в график. Ако нямаше задръстване по пътищата или закъснение на ферибота, щеше да бъде на острова доста преди вечеря. Инара изгаряше от нетърпение да се върне отново там.
Но докато се качваше на магистралата от рампата на Пътя на маслините, мисълта за ръкава изведнъж нахлу отново в съзнанието ѝ, отказвайки да я остави на мира. Все още не беше получила никакъв отговор на имейла, който беше изпратила на онзи професор. Обаче Вашингтонският университет, където той преподаваше, беше от другата страна на моста. Имаше достатъчно време да се отбие за малко и да поговори с него лично, за да си изясни нещата. А след това можеше да продължи, да забрави веднъж завинаги за този ръкав и да се концентрира изцяло върху работата по хотела.
Да, точно така щеше да направи. Даде десен мигач на колата си и се насочи към рампата, отвеждаща към университетския квартал. Дано само този професор не е във ваканция!
След като намери място за паркиране в кампуса, тя извади смартфона си и се включи в сайта на университета, за да разбере къде точно се намира кабинетът на този професор. Десет минути по-късно вече чукаше на дървена врата с надпис "Професор Даниел Чин, доктор на науките. Китаистика".
Никакъв отговор.
Инара пак почука и едва тогава забеляза графика, поставен на стената точно до вратата. От него ставаше ясно, че по това време професор Чин можеше да бъде открит в сградата "Багли Хол", където преподаваше история на модерен Китай. Часът завършваше в 12:20 часа.
Когато погледна телефона си, за да види колко е часът, тя си даде сметка, че ако чака края на учебния час, ще изпусне ферибота, който се беше надявала да хване. Но като се замисли, осъзна, че си струваше – така поне щеше веднъж завинаги да освободи съзнанието си от тази загадка. Затова излезе от сградата и се огледа.
Познаваше много добре кампуса на университета, а в "Багли Хол" беше карала доста часове през студентските си години. Затова веднага пое в правилната посока и скоро се озова край фонтана "Дръмхелър", отвъд който се разкриваше зашеметяваща гледка към планината Рейниър в далечината. Като типичен местен жител тя се поспря, за да се наслади на тази природна забележителност, толкова рядко видима заради облаците, и едва след това продължи към притихналата каменна сграда от другата страна на фонтана.