Въпреки че тя ѝ беше отнета толкова рано.
Остави прозореца отворен за нощния бриз и се приготви за сън. Утре рано сутринта щеше да пристигне Том Гарднър, за да започне работата. Невероятно!
Докато се унасяше в сън, заслушана в нощните звуци на природата, Инара се улови, че мисли за професора и се чуди кога ли ще ѝ се обади.
От чисто професионален интерес, разбира се.
Шеста глава
9 февруари, 1886 г., вторник.
Остров Оркас, територия Вашингтон.
НЕЩО НЕ БЕШЕ НАРЕД.
Може да беше от миризмата на мокра вълна и пушек от напалена печка. Може да беше и от кухата, студена болка в гърдите ѝ, изригнала под формата на мощен пристъп на кашлица, която я изтръгна от топлата утеха на съня. Каквото и да беше обаче, още преди да отвори очи Мей Лин си знаеше, че не се намира в собственото си легло, до баба си и че няма никакво желание да се изправя очи в очи с онова, което я очакваше.
Когато кашлицата ѝ поутихна, тя продължи да стиска очи, хванала се здраво за съня, в който плуваше заедно с баща си в езерото Юниън. Колко щастливи бяха в онзи ден!
Провлачване на крака. Прочистване на гърло.
Мъжки звук.
Образът на баща ѝ мигновено изчезна от съзнанието ѝ и очите ѝ се отвориха рязко.
Намираше се върху дебел сламеник, поставен в ъгъла на мрачна колиба. Над нея, подобно на чудовище, което се канеше да я погълне, стоеше огромен бял мъж с разрошена кестенява коса, покриваща лицето му.
Спомените я връхлетяха. Последният от тях беше за морското чудовище, което я сграбчи. Как тогава се беше озовала тук? Мей Лин изскимтя, изправяйки се в сламеника, и се изтегли бързо назад, докато гърбът ѝ не се удари в дъсчената стена на колибата. Когато разбра, че няма накъде повече да върви, грабна възглавницата, за да я използва като щит или да я хвърли към него, ако се наложи, след което да побегне. Вратата. Къде беше вратата?
– Радвам се да те видя будна. Тревожех се, че няма да прескочиш трапа.
Вместо да я сграбчи в хищните си нокти, чудовището мъж не помръдна от мястото си до сламеника. Любезните му, загрижени думи бяха в толкова ярък контраст със страховития му външен вид, че на Мей Лин ѝ отне доста време, докато схване значението им. Не беше чудовище. Само мъж.
Бял мъж.
Тя го огледа внимателно, но все така хванала възглавницата като щит пред себе си.
Той имаше кестенява коса, падаща свободно чак до брадичката му, където други косми скриваха устните му. Беше облечен с кафяви панталони и синя карирана риза с копчета отпред. Едната му ръка беше отпусната до тялото му, другата държеше метално канче, от което се виеше пара. Мъжът пак прочисти гърло и това я накара да върне поглед към лицето му. И той я зяпаше така, както тя зяпаше него. Очите му бяха от онзи вид, който при нормални обстоятелства тя би определила като мили. Сега обаче знаеше, че не може да им се довери.
Мъжът сведе очи, като че ли се чувстваше неудобно да я гледа. Сигурно защото беше китайка. Или поне така предположи тя, знаейки, че баща ѝ веднага би я порицал, задето е погледнала чужд мъж в очите.
– Не знам дали разбираш езика ми или не – изрече мъжът, – но това тук е прясно кафе – подаде ѝ канчето. – Ще те постопли.
Мей Лин никога досега не беше опитвала кафе, но студената болка в гърдите ѝ копнееше за топлина. Затова пое канчето, като внимаваше да не докосне пръстите на мъжа. След като ѝ го поднесе, той се отдалечи, а тя подуши напитката. Не миришеше на земя като чая, с който беше свикнала. Този аромат беше по-силен, по-остър. И топъл. Пробва с миниатюрна глътчица и се смръщи. Имаше вкус на препечена пепел. Но докато се спускаше в гърлото ѝ, кафето започна да успокоява силната болка. И тя отпи втора глътка, по-голяма. Е, става.
Мей Лин почти изпи отвратителната на вкус напитка, наслаждавайки се на топлината, която я изпълваше, но без да изпуска от очи мъжа, който се движеше из съседното помещение. Колибата не беше нищо повече от кутийка, разделена в средата от каменно огнище, което беше отворено и от двете страни. От мястото, където седеше Мей Лин, се виждаше голямата дървена маса в другата стая, натикана в противоположния ъгъл. На стената над масата бяха заковани три лавици, препълнени с разнообразни тенджери, тигани, съдове и прибори за хранене.
Тя застана на колене и се приведе напред, опитвайки се да зърне по-голяма част от помещението – търсеше съпругата на мъжа или други членове на семейството му.