Точно в този момент мъжът се появи откъм другата страна на камината – носеше препълнена с храна чиния. Мей Лин побърза да се върне на мястото си в ъгъла до стената, все така стиснала канчето за кафе. Ароматът на топла храна накара стомаха ѝ да изкъркори. Тя грабна пак възглавницата със свободната си ръка и я притисна към него, надявайки се да блокира този шум и по този начин да не позволи на непознатия да зърне слабостта ѝ. А лицето си скри зад канчето, докато изпиваше съдържанието му до последната глътка.
– Това е за теб – изрече мъжът, безцеремонно остави чинията пред сгънатите ѝ до гърдите крака и се затътри обратно към огнището, като че ли и той държеше да постави прилично разстояние между тях. – Не знам дали обичаш пържена шунка и картофи с изсушени ябълки, но яденето е топло и ще напълни стомаха ти, за който съм сигурен, че има нужда от напълване след тези два дена, в които спа непробудно.
Два дена ли? Но това означаваше, че към този момент баща ѝ и баба ѝ бяха...
Не можа да довърши дори мисълта си. Сигурно баща ѝ беше успял да намери начин да избегне тази съдба. Сигурно тя не беше дочула правилно онзи разговор и сега семейството ѝ наближаваше своята родина.
Колко ли се притеснява сега баща ѝ за нея! Ще трябва да намери начин да му изпрати вест до Китай, че не се е удавила и че сега е... Къде всъщност беше?
– По реакцията ти виждам, че разбираш езика ми донякъде – изрече мъжът, придърпа си ниско столче и приседна близо до долната част на сламеника също с пълна чиния в ръце. Започна да се храни, без изобщо да си направи труда да я изчака. – Казвам се Джоузеф Макелрой. Видях те да падаш от парахода, докато се връщах от Виктория. Имаш късмет, че бяхме позакъснели – в противен случай нямаше да има никой, който да те спаси. Как се казваш?
Въпросът я свари неподготвена. Досега нито един бял човек не се беше интересувал от името ѝ, а пък всички китайци я бяха наричали просто нанхай, което ще рече "момче", защото тя се беше обличала като такова. Беше се чувствала удобно в мъжки панталони и риза, пък и всъщност не беше притежавала никакви други дрехи.
– Лиу Мей Лин – чу се да отговаря.
– Е, приятно ми е да се запознаем, Лиу! – възкликна мъжът. – А ти можеш да ме наричаш Джоузеф.
Тя беше свикнала белите хора да допускат тази грешка, затова веднага го поправи:
– Лиу е фамилията ми. Първото ми име е Мей Лин.
Той я изгледа слисано, но не каза абсолютно нищо и просто продължи да се храни.
Това я накара да сведе очи към собствената си чиния с храна и при това движение забеляза, че е облечена само с дълга памучна риза, каквато никога досега не беше виждала. Липсваше даже поясът, която увиваше около гърдите си.
Остави празното канче до чинията си и се опипа по цялото тяло, за да бъде сигурна, че не е с пояса. Да, точно така – нейните дрехи липсваха. Както и кесията с пари от баща ѝ!
– Моите... дрехи? – Никак не ѝ беше приятно да му говори. Не искаше да ѝ се налага да се доверява на този мъж, който като нищо би могъл да реши да я изхвърли в океана или да я набие само защото е китайка.
А следващата мисъл я смрази по-силно и от ледените води.
Този мъж я е съблякъл! Той знаеше, че тя не е момче! Баба ѝ я беше предупреждавала многократно какво правят мъжете със самотни жени.
Белият мъж се беше усмихнал на въпроса ѝ, но докато наблюдаваше как се променя изражението ѝ, усмивката му се изпари. Остави чинията си до нейната, скочи на крака и изрече:
– Не се страхувай! Няма да ти сторя нищо лошо! – Протегна ръка към скрина, намиращ се до долния край на сламеника, който тя не беше забелязала досега, и допълни: – Трябваше да ти сваля мокрите дрехи, за да те стопля, иначе щеше да умреш! Но те всичките са тук. Ето, виж!
И вдигна купчината с вече изсъхналите ѝ дрехи. Върху тях лежеше спокойно бродираната кесия на баща ѝ. Видът на тази кесия извика в съзнанието ѝ спомена как той натъпква в нея всичките пари на семейството и я пъха в ръцете ѝ. Де да можеше сега да е тук! Със сигурност щеше да знае какво да направи! И най-вече щеше да я пази от този непознат бял мъж!
С просълзени очи тя протегна ръка към него и грабна вещите си. Остави дрехите си да паднат на пода – хвана само кесията и я поднесе до лицето си. Затвори очи и вдиша дълбоко, опитвайки се да долови уханието на баща си, да го почувства отново близо до себе си.
Ала единственото, което усети, беше соления вкус на морето. Уханието на баща ѝ беше отмито от вълните така, както най-вероятно беше отмито и тялото му.