– Тогава защо само "предполагаш", че се вълнуваш?
Естествено, че сестра ѝ веднага беше уловила тази нейна неволна грешка на езика. Рядко нещо успяваше да убегне от вниманието на Оливия. Инара я погледна безсилно, а после се предаде и си призна:
– Да, знам, че това е голяма възможност и че татко много се гордее с мен, че ме назначиха, и така нататък... – Замълча, опитвайки се да намери точните думи. Накрая изрече тихо: – Просто не съм убедена, че това е правилната работа за мен!
– Е, в такъв случай поработи няколко години, а после си намери нещо друго – отвърна Оливия. – Татко ще разбере.
– Така е – промърмори Инара, която обаче не беше толкова сигурна. И докато двете продължаваха да си бъбрят за новата работа, тя се улови, че потъва в спомени.
Пътят Оркас изглеждаше точно така, както беше изглеждал винаги – слънчевите лъчи проникваха между клоните на дърветата, чиито листа хвърляха шарена сянка над предното стъкло на колата. Тук-там из гората се забелязваха плажни къщички, принадлежащи на имения за милиони долари. Черните пътища често бяха единственото, което подсказваше, че зад дърветата се крият човешки обиталища. Инара свали страничното стъкло на колата и вдиша дълбоко аромата, който съзнанието ѝ беше забравило, но който душата ѝ беше скътала много дълбоко – на напечена от слънцето пръст, разцъфнали къпинови храсти и разпенени морски вълни. Докато вдишваше това ухание, тя усети как нещо в нея се размести, като парченце от мозайка, което си заставаше на мястото.
Все така дишаше дълбоко, когато неочаквано стигна до върха на хълма и се озова на завоя, където някога беше загинала майка им. В мига, в който зърна това място, Инара се вцепени.
– Просто продължавай напред – промърмори тихичко до нея Оливия. – Всичко ще бъде наред!
Инара беше на петнайсет години, когато майка ѝ беше загинала в катастрофа точно на този завой. От полицията бяха казали, че сигурно на пътя е имало нещо, може би сърна или миеща мечка, и че майка ѝ е завила рязко, за да не го удари. Обаче Инара си знаеше, че майка ѝ беше особено бдителен шофьор, който никога не би изгубил контрол над управлението на колата си, ако вече не беше разстроена и разсеяна заради кавгата, която двете с Инара току-що бяха имали.
Оливия изобщо не разбираше. Или поне не изцяло. Когато това се случи, тя беше на двайсет и три, вече омъжена и караше стажа си в болницата. Не тя беше тогава в Ротси, когато местният шериф беше спрял до тях със светещи лампи на колата си, за да притисне подгизналата си от дъжда шапка до гърдите в знак на искрени съболезнования.
Сега Инара забави скоростта на колата си много под разрешения лимит от петдесет километра в час и се фокусира върху дишането си, като същевременно се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към тротоара пред нея.
Но после погледът ѝ неволно се стрелна встрани.
Върху големия кедър не беше останал никакъв белег от удара. Клоните на къпините и дивите цветя си растяха изобилни и чисти, сякаш тук никога не се беше случвало нищо лошо. Сякаш никога кола не се беше размазвала в дървото и ударът никога не беше изхвърлял обезобразеното тяло на майка ѝ през предното стъкло към дънера.
Някой зад нея наду клаксон и Инара осъзна, че е спряла напълно. Насред пътя. Силно притеснена, тя вдигна ръка и помаха извинително, след което бавно взе завоя и постепенно ускори. Край нея се стрелна черен джип и я остави да му диша прахта. Пръстите ѝ се вкопчиха здраво във волана на беемвето.
– Вероятно ще бъде най-добре да спреш за малко.
Без да каже и думица, Инара послуша съвета на сестра си и спря още на първата чакълена отбивка, която видя пред себе си. След това затвори очи и отпусна чело върху волана. След онзи кошмарен ден тя се беше върнала в Сиатъл с баща си, опитвайки се да бъде нормална тийнейджърка, ала нищо повече не можеше да бъде същото. Защото нормалните тийнейджърки не носеха товара на вината, че са причинили смъртта на майка си.
По онова време Нейт пък беше в колежа, което означаваше, че Инара и баща ѝ си бяха съвсем сами вкъщи – два кораба със счупени витла, носещи се по теченията на живота, неспособни да намерят своя път към брега. Затова тя беше отдала своя живот на баща си и на мечтите му за нея. След гимназията записа бизнес администрация само заради него, въпреки че би предпочела да учи нещо съвсем друго, например история или антропология.
– Знам, че е трудно, но ти стигна дотук, а това не е никак малко! – Оливия разтриваше лекичко гърба на сестра си и ѝ говореше тихо, както правеше с тригодишната си дъщеря, когато беше разстроена. – Искаш ли аз да карам?