И отново долови онова странно раздвижване в гърдите си. Магията на Оркас започваше да действа. Днес, въпреки всички онези спомени, които бяха надвиснали в сърцето ѝ, тя отново я усещаше.
Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се чувстваше като змия, отърсваща се от старата си кожа, сякаш се освобождаваше от нещо стегнато и задушаващо. В продължение на девет години се беше концентрирала върху учението и целите си за бъдещето, а ето че сега, когато бъдещето вече я беше връхлетяло, се оказваше, че единственото ѝ желание е да потъне в утехата на миналото. На този остров. Усещаше това място тук като свой дом много по-силно, отколкото къщата на баща си в Сиатъл.
Как ли би изглеждало всъщност имението като хотел?
Инара тръсна глава и се насочи към сестра си, която я чакаше пред входната врата. Извади ключа от чантата си, пъхна го в ключалката и след известна борба с ръждата зъбчетата му си застанаха на мястото и ключалката щракна.
С леко побутване вратата се отвори и двете сестри прекрачиха заедно върху лакираните дъбови дъски на площадката между първия и втория етаж на къщата. Дори в слабата светлина, нахлуваща през отворената врата зад тях и през прозорчето точно над нея, Инара виждаше прекрасно стълбите, отвеждащи към голямата зала долу, която се простираше чак до покритите със завеси задни врати. Въпреки праха, който беше превзел всичко, драскотините и петната в дървото си личаха отдалече, което означаваше, че стълбите и подовете на къщата щяха да се нуждаят от ремонт.
– Да се гоним до ъгловата стая? – подметна с лека усмивка Оливия, но изобщо не помръдна.
Инара се засмя при този спомен от детството им, пресегна се към ключовете за лампите до вратата и ги запали една по една. И докато те постепенно осветяваха горния балкон по цялата му дължина, тя насочи поглед към редицата стаи вдясно и изрече:
– Тази вечер смятам да преспя в къщата на Далия, а като гледам всичкия този прах, предполагам, че и ти не би имала нищо против да останеш, за да пооправим.
По негласна команда двете се втурнаха като фурии през главната зала, започнаха да дърпат завеси и да отварят френските прозорци, за да проветрят, а после вдигнаха едно по едно покривалата от античните мебели, които не бяха в състояние да оценят като деца.
– Ето това вече е Ротси! – отбеляза Оливия, сложила ръце на кръста, докато оглеждаше дългата зала и пода, покрит с две големи купчини прашни покривала.
– Да, така е много по-добре – съгласи се Инара, но после вдигна очи и допълни: – С изключение на едно!
Спринтира нагоре по стълбите и продължи със същото темпо по дългия балкон, докато не стигна до задната част на къщата и до къта за почивка, където господарките на дома някога пиеха следобедния си чай, докато плетяха и обменяха най-новите клюки. Дръпна спуснатите щори на прозорците на тази открита дневна и изведнъж ахна.
Гледката беше невероятна! От другата страна на задната тераса се простираше обширна зелена морава, прясно окосена като предната от мистериозния благодетел на това място, следвана от естествена гора, която отделяше моравата от скалите, надвиснали стръмно над водите на пролива. Същите тези води проблясваха между клоните и игличките на елите, кедрите и мадроните и я зовяха, карайки я да забрави за огледа на къщата и да отиде на черните скали на плажа, в които се разбиваха изобилстващите на кафяви морски водорасли вълни на океана. Това място щеше да засити на воля всяко от нейните сетива и да ѝ помогне отново да се почувства жива.
Откъде пък се появи тази мисъл? да не би да е била мъртва през всичките тези години? Разбира се, че не – просто беше заета да учи, да постигне нещо в живота, да направи кариера.
Инара тръсна глава и обърна гръб на прозореца, но си обеща, че преди да потеглят утре обратно към Сиатъл, непременно ще отиде да поседи на плажа.
Реши да не се занимава с покривалата за прах върху мебелите в дневната, отиде до перилата на балкона и погледна надолу към голямата зала. Оливия беше изчезнала някъде, но няколко от вратите покрай стените на залата бяха отворени, което я наведе на мисълта, че сестра ѝ оглежда първия етаж.
Изведнъж сякаш отново чу смеха на членовете на семейството ѝ, отекващ из цялата къща, а после и гласа на майка ѝ, подвикваща ѝ да вземе чантата ѝ, защото отиват с каяка до Ийстсаунд за обяд. Тийнейджърският глас на Оливия, протестиращ срещу идеята. Нейт как моли да му дадат още една минутка, защото говорел по телефона с приятелката си.